Започнах да пиша, защото една ме блокна в социалките, а по онова време още нямаше 'Продавалник' където да й пиша, бидейки жалко неспособен да се справя с първата си връзка и краят й.
Пробутвах псевдо-полу-плагиатстваните си приумици с подлизурската нотка, че съм спал с всички, които ме четат. 
Още не съм решил за чии го публикувам сега и изобщо някои пише ли обръщения към тия на които е пратил блога си, щото иска да ги ебе?

Сънувах , че съм прасе. Малко - от онези, които презадоволените професионални въздействачки носят , за да си личи , че са неповторими , като всички други. Малка грухтяща топка сланина с къса, подредена козина и влажна потрепваща зурла. Спусках се в оребрен метален тунел под звуците на хрущят метален тътен. Сърчицето ми с размери на ампула тестостерон се удряше в ребрата, докато съзнавах, че в края на тунела ме чакаха ритмично въртящи се остриета. Мигове по-късно главата ми се пръска като изпусната диня, а полу-пасираният ми торс отлита на метри от нея. Все още в съзнание , виждам дебел процеп в черепа си, от който се изливат парчета мозък, кръв и мазнини. Мравки , мухи и ларвите им бавно ще си проправят път през меката тъкан, докато губя съзнание. Гледам как времето свършва и съм спокоен, защото знам точно кога ще спра да съществувам. Тревата става морава и се простира без край под металното небе.

Упорити виденията блуждаят над будното ми съзнание дълго преди да потънат и избледнеят в стените. Ритмичен тътен отмерва всеки удар на сърцето в ушите ми. Чужда слюнка с вкус на слаби цигари и мента е засъхнала по небцето ми, очите ми светят прозрачно, а топките ми лепнат по вътрешната страна на бедрата. Не се будя със сутрешна ерекция, защото си легнах, когато трябваше да ставам. Ура- ебах.

Едно (само, уви) изключително красиво момиче, което има нещо, превъзхождащо обичайното съблазнително освежаване на залязващото юношество през първите моменти на двайсетте години. Нещо някак нереално. Нещо толкова хубаво, сякаш необикновен случай на морфогенеза може да обясни опустошителната чистота на лицето й, стегнатия задник и талия, която се побира в обхвата на дланта ми. Малко след нея във всяко пространство нахлува тишина , която тя със сигурност забелязва, но не разбира. Ех ако препуциума можеше да говори. Великата й красота и геометрично съвършени зърна изглежда предвещават някаква трагична съдба.

Опитвах се да намеря къде свършват краката и , в кои да е от двата края цяла сутрин, а скоро след като я целунах, започнах да имам тайни и животът ми се превърна в неумолима последователност от лъжи.

Усещането на животните за себе си възниква единствено чрез физическа болка, но индивидуалността в човешкото общество постига истинско самосъзнание само чрез посредничеството на лъжливостта.

Не говорим. Не е нужно. Думите пресичат пространството между една кожа и друга. Нечути, без отговор,  висят във въздуха и се разлагат, смърдят. Думите също могат да се разделят.
Някога я слушах, но бе като да пикаеш в уринал с фасове, или да сереш в походен кенеф бъкан с тампони. С времето - започна да смърди.

Близо съм до трийсете. Толкова, че вече издавам секс стенания, когато се изправям. Не искам да умирам и от чериринайсе минути не съм планирал самоубийство.Живял съм толкова малко, че мисля, че няма да умра;невероятно, че човешкото съществуване може да бъде сведено до толкова малко.Поредица от тегави и безкрайно повтарящи се ритуали с рязък край, който не разбираш. Въобразявам си, въпреки себе си, че рано или късно нещо ще се случи. Животът е и празен, и къс. Дните се изплъзват безразлично, без да оставят нито следа, нито пък
памет; и тогава изведнъж спират. Не съм направил кой знае какво, защото няма нищо за правене.

Държа давещия се в сухи залпове сперма  кур над мраморната мивка в кенефа за невалидни в офиса ( защото е по-ниска и не ми се налага да си бърша  децата от сапунерката, кранчетата на чешмата, огледалото) и чудя защо съм обсебен от акта на възпроизводство, когато дори не съм съм особено въодушевен от собственото си съществуване, камо ли да допринеса за нечие чуждо.



“Having destroyed all my connections, burned my bridges, I should feel a certain freedom, and in fact I do. One so intense I am afraid to rejoice in it.”