Saturday, May 14, 2016

-изъм

 Събуждам се до нежен  пастелен тон, покрит с кожа и мъх.  Бледо лилава, бяла в продължението си и прозрачно руса в крайчеца. Изпъната до мен, с блаженство в трапчинките и грация в извитите китки. Има грозновати пръсти, които не харесвам, но никога не бих й го казал.

Чаршафите имат дъх на сол, който се бе наситил и в косите й. Увивам се в мириса й , забравям че мога да си тръгна- най-вероятно, защото така и тя не може да си отиде. Позволявам си едвам да докосвам върха на показалеца си по оголената ключица.

Всяка сексуална обсесия била имагинерно еротично решение на реаленaо страдание. Снощи успя да се справи с всичките ми фетиши още преди да съм й свалил бикините (''никога прашки, моля ти се'').

Усмихва ми се. Не го очаквах, нито подозирах, че ми е нужно.
Искам да й кажа нещо мило, най-вероятно заучено или изплагиатствано, но не смогвам- езика ми е засъхнал за небцето.

Чувствам краката си чужди, докато ги мъкна към кухнята. Не пропускам да се възхитя на физиката си във всяка отражаема повърхност. Две таблетки за главоболие, една за електролити и киселинен баланс, шепа витамини, капсули омега 3, протеинова вафла и последния хашиш за уикенда.

Завъртам нещо британско и агресивно- пънк и анархизъм в преоценения ''Beocenter 8000''

Смилам кафените зърна  на ръка- бавно, че да не разсъня с хрущенето им. Чакам черния шот да затече, докато се любувам на разтегнатите си зеници в огледалната цедка на ''La Marzocco GS3''.

Нахлузвам тесен халат, краден от ''Puerto Romano''.

Свършвам й цигарите, докато гълтам  горещата течност от дебел порцелан на терасата. Денят се ражда пред очите ми,  а градът лъха на похот и студ.

Автолюбя се в извърнатия към прозореца ''Corbusier LC4'' , припомняйки си отпечатъците, които оставих по гърба й.

Пикая под душа, докато втривам лосион във врата и брадичката си.

Стоя дълги минути пред разтворения гардероб, макар да съм наясно, че ще сложа тъмна риза с вталена кройка, ленен панталон с басти и кожени мокасини.

Хващам си такси за ресторант на 400 метра от дома ми.

 Поръчвам два пъти куверт за късна закуска (сфинктера ми се свива от ненужни чуждици като ''брънч''). Чаровен мургав мелез отрупва масата. Изпивам 6 чаши малиново розе , докато изучавам маниерите на застаряващ местен буржуа със сухо лице и поглед на булдог. 

Не мога да се докосна до храната.

Слепоочията ми пламват, когато я видя. Кикота й влиза в мен и ме пресушава.
Обожава дрехите си, но не търпи допира им. Зърната й ми се усмихват, докато заплита късите си пръсти в косата ми. Езикът й оставя вкус на тютюн и шоколад в устата ми.

-Правиш ми хубаво, когато ме прегръщащ. 

Днес всички са на ясно, че липсата на секс може да се окаже изненадващо интензивен проблем, водещ до стрес, отдалеченост и липса на концентрация. Недостига на достатъчно прегръдки, би трябвало да се приема също толкова сериозно. Обгръщането на друго тяло, докато то се увива около теб е символ на всичко, което ни липсва в свръх фокусираната към постижения и заслуги култура: възможност безопасно да признаем пълната си зависимост от друг.

-Бунтът на пост-модернизма срещу всички непоклатими систематизирани теории на модернизма умря, а ние останахме в невъзможно за дефиниране време и това ме побърква. Губя се в осъзнаването, че съм самоходна разплута торба от плът, пълна с неясни мисли и терзания, заточена в измерението на стотиците последствия, които са всички тежести на обществото.


-Колко пъти го репетира?

-Само два.

-Лудо човече.

Три часа е. Прекалено късно или прекалено рано за всичко, което би могъл да правиш. Най-шибаното време от деня. 


Свивам й.
Увива бял чаршаф около себе си танцува пред френските прозорци.

Виждам усмивката си в мократа й ретина- неописуем израз на толкова пълна безпомощност, че сякаш преминаваше в безгрижно слабоумие

Успешно надраствах синдрома на Детето бог- любимата невроза на Юнг, Престанах да съм озлобен Питър Пан, затворен в сънищата на собственото си въображение, тръпнещ в очакване живота да се случи. 

Нихилизмът е кратък момент на яснота и брилянтна реализация на зловещата красива реалност, че съществуването, грижите, триумфа, любовта- ще бъдат отмити. 

Все още не е възможно да придам смисъл на живота си. Висшата концепция за смислен живот, обаче, е в основата си правдоподобна - съдържа елементи, които могат да бъдат ясно назовани и достигнати.

Посягам към нея. Слънцето пропада рязко, а тя се губи.
Какво правиш, когато собственото ти литературно творение отхвърли поривите ти?


Thursday, February 18, 2016

It's ok.

Свободата е агонията единствено аз да нося отговорност за собствената си посредственост.

Задържам поглед върху тях не повече от десет секунди, по-голямата част от които се попиляват по ханша и бедрата - никога не съм си падал по гърди. В редки случаи, женгнатото ми въображение рисува голият й задник разтварян от дланите ми и приклещен от цялата ми тежест, докато гъсти талази се изцеждат от устата ми към отверстията й.

Намествам ерекцията, напомням си, че наближавам трийсете и редовното носене на бельо ще е добра идея, и се фокусирам върху догаращия между пръстите ми фас.

Рядко е не просто първична нужда да притежавам всичките й дупки и внимание. Тогава се случва да усещам сладникава горчилка, когато образът й се затрие в тълпата, изчезне за стотни от екрана или започне да се скрива и изменя между ушите ми.

Перфектен пример за динамичната и експлозивна романтика на ежедневната ни допир едни с други, безкрайно лишена от познание, но натрупала в себе си неизчерпаем запас от надежда. Палец в дясно.

Изпитвам се, за да открия до колко съм склонен да се доверя на детайла цялата й същина. Позволявам се да преценя цялото й себе-усещане от дебелината и чупката, която придава на веждите си. Ако често привежда очи и приглушава свенливият си кикот с въздишка, то е срамежлива и силно чувствителна. Погледът й се плъзга от устата на събеседника, към някой несъществуващ детайл в пространството то бързата й мисъл е независима. От незначителни парченца, вещая и конструирам съвършена симпатия. Умът е готов да изригне с убеждението, че свръх персоната ми, водена от свръх-его и комплекси, която обърква и отблъсква всички, най-после ще намери покой в топлата кожа на разумен любовник.

Всичко това вибрира в главата ми, докато я целувам. Взаимните ни телесни копнежи, намират изключително странен, привидно необясним изблик -два органа, предназначени за говор и хранене се търкат и натискат, разтривайки слюнка един в друг под звуците на тежки въздишки. Възбудата и вълнението, които изпитвам, когато видя как се повдига на пръсти, замахва да сключи ръце зад врата ми и притваря клепки, не са инстинкт, а социален конструкт. Съзнавам, че ми се подарява оголена и сурова. Допуска ме зад стените си, до истинската си същност, която става изненадващо позната. Устата се превръща в привилигирована зона, много по-вълнуваща от секса, защото обещава много повече- мимолетно спасение и отдих от самотата.

Хлътвам.

Не бях заспивал до момиче, което може да се усмихва като нея, след като е преживяла толкова унизителен и болезнен акт. Събира светлина в очите си, изсумтява и се свива като фетус около мен, докато подозирам всичките й отверстия пулсират, а цялата й кожа лепне. Няма по-възбуждащо от това да продължиш да си нечий обект на желание, дори след като си спрял притока му на кислород с длани, когато увитите му китки и глезени се протриват от колана ти. Повечето неща, които ми позволява да й причинявам, а в последно време моли и настоява, биха били отвращаващи с неправилния човек- и точно в това е смисълът. Ентусиазмът и приемствеността, с която ме поема мръсен, небрежен, груб, зъл и секретиращ ме докарват до екстаз.

Когато я чукам се освобождавам от всички дихотомии, които ме ограничават - на добро и зло, чисто и мръсно, правилно и грешно,

Пречиства ме.

Японците го наричат ''кенджатайму'' (けんじゃタイム)  състоянието на ума след оргазъм, когато мислите на мъжа са бистри и освободени от сексуалните му желания. Тогава цинично се убеждавам, че всичко това е просто проекция на болните ми желания, че създавам цяла идентичност у невинен непознат, че пропускам очевидната истина за значимата увреденост на всички индивиди. Всички белези по мен се зачервяват и съм убеден в този фарс, подигравка и предстоящо страдание, което единствено ще задоволи апетита на егото й. Започвам да вкусвам сладко-киселия оттенък на  всичките й бивши и настоящи любовници. 

После ме целува. 

Tuesday, January 12, 2016

:)

“Isn't it funny.I'm enjoying my hatred so much more than i ever enjoyed love. Love is temperamental. Tiring. It makes demands. Love uses you, changes its mind. But hatred, now, that's something you can use. Sculpt. Wield. It's hard, or soft, however you need it. Love humiliates you, but Hatred cradles you.”

Wednesday, November 18, 2015

Няма секс

Кафявите ми очи, които безсрамно рекламирам като зелени в Тиндър, горят с концентрация на всички анти-психотици под слънцето и съхнат, докато изследвам в детайл всяка гънка по тъмният бял таван, виснал над леглото ми. Мислех, че в страна с вечно лято, палми, пищни мургави бременни тинейджърки и хашиш като захарен памук, таваните ще са по-интересни.

Дълбоки въздишки, марокански ром (по-скоро черен от колкото кафяв, и по-скоро евтин от колкото екзотичен) , кисел дим.
Лигав инди рок с гаражна акустика- едно последните неща, които не са попили от болезнената ми апатия.  Няма ми го очилата с дебела рамка, брадата( лицева алопеция, брат) и Загорка Ретро за да се навра в скъсаният чорапогащник на всяка ''изстинка'' мацка от ''Петък'' до ''Терминала'', дори и тези ми ти леко тегавите от ''Лорката'' или където ходят децата в днешно време. Това хипстарията и графоманското самообичане са заразни, ей.

Колко време ли прекарва средностатистическият човек, смучеш кетчуп директно от бутилката, оцъклен във вечността на поредната си безсънна нощ , чудейки се- това ли е то всичко?
Тайно се надявам някоя вечер отговора да е нещо различно от- ''ми, по-скоро да.''

Като дете неволно се навлякох на погребение.Бях на не повече от десет в едно от онези излишни лета на заточение в подбалканските региони на страната. Из между китни купчини от тор и вдъхновяващ полъх на прясно нанесен слой вар по ронещите се тухли на схлупените бараки, се влачеше траурна процесията. Приканваше опечалените  в храма с твърда погача, бонбони тип захарно топче с неопределен цвят, ронено жито и кисело вино.Капките захар и слюнка бързо засъхваха по ръцете и лицето ми, докато се тътрех след почернени старици и почерпените им старци, които цъкаха в ритъм, подир каруцата. Маршът на метрономите от мърша.

Не си спомням какво съм видял или чул в съборетината, която минаваше за селска църква, но излязох от нея осъзнал, че всичко свършва и умира някога. Още по-важното, аз щях да умра. Не можах да спя със седмици, събуждах се плачейки. Често сънувах господ, also known as прибирача на хора. Бях обсебен от идеята за смъртта, нейната неизбежност и факта, че в крайна сметка, губиш всичко, което си имал и на което държиш, най-вече себе си. Имах много загрижени родители, които не спираха да настояват ,обаче, че децата не можели да умрат, защото техният живот не е започнал , та нямало как да свърши. Иисус не взимал при себе си деца, които не са вкусили живота . Очевидно бабите на недохранените и/или спинозни негърчета са пропуснали да им го споделят.

Oт тогава все си  стоя и чакам живота да започне. Напоследък дори се дебна, че умишлено търся съвършенство и романтика, в най-дребните детайли, че  да не пропусна мига- идеално поднесеното ми питие от ухилена пищна цветнокожа; болезненият слънчев загар около носа ми, който прихванах от топлите отблясъци в прозорците на стара яхта(заклевам се това не го крадох от Паулу Куельо) или усещането за първи път да се изправя на сърф, макар за секунди преди да ме срине вълна. На човек му се ще да изпадне в диабетна кома  от  клишираната ми близгавост.

Преди си въобразявах, че ще има огромен момент, начален старт, спазъм или конвулс на всеки мускул, който да те събуди за началото на истинското ти бъдене. Ритник в главата и плюене в дланите. Стартовата точка все се мести. обаче.Беше първият учебен ден(не ме искаха в детската градина) После-когато спряха да ме бият в училище и започнаха да ме сритват в елитната гимназия; или когато правих секс за първи път;или когато правих наистина секс за първи път, Въобразих си, че е когато влязох в лудницата, после-когато излязох. Влюбих се и това беше! Пак се влюбих и те това ще е. Сега пак съм влюбен и това ще да е, май?

Преди няколко месеца, обясних на едно момиче, че е всичко, което някога бих могъл или съм искал от живота събрано в една много малка и обидно за човечеството идеална обвивка. Този път дори го мислех наистина, бях обеден в твърдението си. Ако не се бе изправила да ме целуне точно там и тогава, щях да коленича в полата й. Дали тя бе големият хармоничен взрив в малката ми вселена с разстроени полярности? Няма как да знам, не ще и да узная.


Истината уви,  е че живота ми, практически е започнал,дори съм го преполовил ,но като повечето, най-вече-Вашият, е лишен от смисъл, забележими събития, цел, а напоследък от анални ласки (лигава пача). Просто учтиво си очаквам неговият край. Логично и първосигнално-тази мисъл ме влудява, та от там и неспирните опити на  да начертая бяла линия, която да надскоча.

Постоянно облъчван съм от хора, които искат да ми продадат нещо, било то  вибрираща дамска превръзка(попива и задоволява) или възможността да придам на живота си напълно различен стил, само с чифт мокасини. Озъбени кукли ми казват, че трябва да съм весели и издръжлив, лъчезарен и доволен от привилегията на развитият свят.

Но трябва да си признаем, че реалността е предимно скръб и загуба. Живеещият  хубавият живот не е претръпнал към тъгата, упоен от всичкото псевдо щастие в шумолещи опаковки. Напротив, той използва ''тегавото'' за да се развива.

Меланхоличен съм и не ме срам, много често унил, тъжен и умислен.От както се познавам. Сега много.Най-вече от когато оставих всички други, заради нея, а после и нея. Най-вече нея.

Закърнели думи-табу, може би с незаслужена лоша слава. Събирателни наричания за притъпеният от разум гняв и осъзнаване че светът свърша с тъга; че е трудно да намериш вътрешен покой, че е почти невъзможно да имаш кариера, която те възнаграждава емоционално и финансово, че много добри хора страдат.

Изключвам въображението си, за да не съжалявам.

-Не смея да си призная, но още съм влюбен в нея.

-Това е само от километрите.




Monday, June 8, 2015

a Deucalione

 Лежа в нея, докато ме поглъща. Учестен пулс, лек световъртеж и едно сочно ''мамка му'' на върха на лепкавите ми изтръпнали устни. Съзнанието ми хълца конвулсивно в опит да я изхвърли, като чуждо тяло залепнало за трахеята. Злоупотребявам с желанието, и това го унищожава напълно.

 Топлината, напускаща спящото й тяло е непоносима. Разтопено розово галактическо ядро тлее в нея.  Гъста пара се стене от порите й, като радиоактивен отпадък от спокоен ум, изпълван тихо с илюзии. Миглите й са положени на дланта ми, гъделичкат белязано парче кожа, с чезнеща сетивност. Тънък разрез, автограф от объркан артист.

 Емоционалната плейста е на шъфъл, а невроните ми вибрират в ритъма на дебел бас.Когато се научиш да си свиваш, живота става по-интересен.

 Минути по-късно, детските й контури, напускат леглото, изтласкали ме почти с погнуса. На крак, не-чак-до-там будна се опитва да дресира косата си с пръсти. Нахлузва дрехите, изстрелва фас от кутията направо в междузъбието си и излиза с трясък, само за да се върне след миг.

-Шалчето.-Злостен отегчен поглед ме упреква в мързел, бездушие, плагиатство и психопатия (очевидно е дума).

-Сакън.

 Тежката металната врата, почти плясва прасковените й извивки.

 Следвам я без желание, почти инстинктивно, ориентирам се по захарният й аромат. Не изпитвах и капка жалост към нея, нито страх от нещата, които нощта щеше да й причини. Как бих могъл, когато не събужда никакво чувство мен. Свободата е да няма какво да загубиш, когато не изпитваш нищо към никого. Това и да може да маструбираш пред огледалото без последствия.

  Големите обществени места, които си привикнал да виждаш препълнени с живот, изглеждат като че покрити със плашеща студена мъгла, когато са пусти. Училищният коридор, след края на втората смяна, празната къща на хилядолетната бабка от долната  махала, офисът през почивните дни, площадът малко преди да загасне уличното осветление, докато вали.В нашият случай-грозноват бар, около изгрев.

 Пуснал съм на дълги, гони ме параноята, а устата ми е, като че дъвча памук. Официално сме в режим размисли и страсти, а трипът върви на кофти.

  Краката ми лепят по пода, без чорапи съм, та при по-рязко стъпване или опит за ритмично поклащане, обувката ми се отлепя от ходилото. Довечера краката ме ще са завъдъли печурки. Захаросаното петно от ром съхнеше по настръхналата ми тениска. Празна гардеробна, без дежурната вградена лелка, запотени бармани и секюр батка с обръсната аеродинамична мутра. Привличам вниманието на космат ирландец, които ми обяснява преимуществата на българките в сексуално финансов аспект.

 Сканирам лицата на тълпата, търсейки специфичните й черти. Не би било логично да я намеря, но омекналият ми ум тършува в опити да ме убеди, че не е напуснала живота ми.
Виждам силуета й да пълзи по зле осветените стени. Грубовата походка, с изразено, дори префърцунено повдигане на колената, като кобила в лек тръст.

-Трябва да си свободен. Танцувай, стероидна пъпчице.

 -На хората изобщо не им пука дали са свободни, стига да има за какво да живеят. Прекалено съм трезвен, или още пиян, като си довърша джина ще ти кажа.-Впускаме се в поредната си артси-хипстър дискусия , с есеитични и високопарни наклонности, не-осъзнвайки степента на собствената си каракатурност. Или тя просто ми се подиграва.

 Докато прониквам в нея, осъзнавам, че съм щастлив, Съзнателно се опитвам да нищя краткият миг ,да го вкусвам, да му се наслаждавам. Напрягам мисълта си, да го идентифицирам, да го разнищя и приложа в контекст, където бавно да се разтопи като бонбон върху езика ми, докато в едва доловим дъх. Гърбът й е опрян в студеният, осветен в пурпур теракот. Студените, идеално симетрични  и изсечени черти на лицето издишат абсентови пари в мен, докато изсмуквам всичкият й срам. Като всички мъже съм потенциален педераст. Докато я карам да се повдига с тласъците на чатала си, около на нас са всички онези мъже, които не можеха да свалят очите си от нея. Всички злостни и подигравателни псевдо тесторени погледи ме караха да се дървя без дори да я докосвам. Целият им яд и ярост, те самите, са в долният кенеф с нас.

-Обожавам...

 Не съм напълно сигурен дали ставаше дума за мен, чукането или бившият, които със сигурност си представяше, но се приема.

 Помазването на гнили отношения с телесни сокове е вредно за душата. Приемаш за даденост, че любовта, била тя договорена между два зле избръснати триъгълника, или най-чистите отдадено умове е възходящ старт. Набиране на инерция и градеж на сладострастни спомени.

 Реално, обаче, тичам назад, обърнат с гръб към изчезващите павирани улици, а с годините се отказвам и се обръщаме през рамо все по-рядко.Ще знам, точно коя седмица е най-приятна.Ще опитвам всичко за последно, преди отново всичко да е ново. Изчезналата й длан в пръстите ми е просто знак, че ще  напусне света ми, както го превзе-без да има какво да помни и за какво да съжалява. И тогава мъжете отново ще спечелят доверието й. Ще попада доброволно в ръцете на другите.

Всяко лято е по-дълго от предишното.



Wednesday, April 8, 2015

Lucid

  Терминала.С всичките си остри ръбове и объркани пътеки. Не фамозният столичен бар, в които се събират всичките ми бивши, а онзи-с безброите хора, врати и възможности.Таблото за заминаващи не спира да брои оставащи мигове да хилядите рискове, които никога няма да предприема. Имена на места, които  няма да видя, не спират да облъчват лицето ми. Фокусирам се върху единственото успокояващата светлина на шибаната точка и грозното ''ВИЕ СТЕ ТУК, ТУК ЩЕ СИ ОСТАНЕТЕ И УМРЕТЕ, ГОВНА''
Фикцията за потенциалните реалности умира като изтръгнат с кука фетус. Когато напуснат топлата утроба на болният ум, се задушава, неподготвен за опушеният въздух на реалността.
 
 Навлизането в пространството на ''сега''-то ме кара да се чувствам стар и износен.Сигурно е плаващият из между лавиците  прах, или мухълът по  стотиците книги, които ще изгният преди да ги докосна или от ръждата на спомените, която прояжда всяко ъгълче и пролука.Или просто съм уморен.

 -Дразниш ме, защото дори самите думи, стават непроизносимо шибани и недостатъчни, когато се опитвам да те опиша.-Гледах я от часове, и се опитвах да произведа сносна реплика, за вида й, дори се опитах да преведе нещо на Уиаилд, но без успех. Може да е от хормоните, но ми се струваше, че краката й, отказваха да бъдат част от познатите на човечеството измерения, бяха константна, без да свършват, а началото им се поставяше от тъмен лак, покриващ курвенските токчетата, които се превръщаха в черна дупка за мъжкият разум.

 Единственият отговор, които получих бе тихото и обещаващо хрускане на ципа, които държеше роклята на белите й рамена. Мекият плат се свлече сам на пода.

  Когато се опита да легне, загуби равновесие и полетя, а клепачите й се разтвориха правопропорционално на ускорението й. Подсмихвам се самодоволно, когато ги спасявах от капана на грохналото на пода легло, не толкова, защото избягвах неловкото пъшкане преди самото чукане, а по-скоро, защото си мисля, че намират за секси да увисват на ръцете ми.А обикновено са с анемични кръстчета, което ми позволява да ги обгръщам с една ръка. Въх-обичам се.

 Стои мирна, стегнато обездвижена в копринените въжета, които не оставят белези.Гърбът й е  покрит с дребни восъчни точици, които започваха да обгарят кожата в миниатюрни червеникави ореоли в орбитата си. Бутафорни белезници, държаха китките й приклещени на кръста.От задника й стърчеше бът плъг с кристален накрайник.Много шайни трето око.

-Ще ти задам въпрос, а отговора ти зависи дали ще изгася фаса в задника ти.-Щеше да й много по-лесно да ми отговори, ако бях извадил гег бола от устата й. -Не мисля, че има смисъл да говоря с теб, или с когото и да било.Няма логика.

- Точно сега ли намери да се спускаш в размисли?Ти си най-алогичното същество, което познавам. Не мисля, че суицидните тенденции и автоагресията, биха могли да те категоризират като такова.Факта, че те има, все още де, е статистическа девиация и алогично стечение на обстоятелствата.Аномалия.-заваляше по-дългите думи с повече гласни, надявам се от алкохола, не от шамарите.

 -Не, виж, каквото и да кажа, преди да влезе в теб се изцежда през завист, съжаление или уви, през най-тясната цедка на отчуждението.Когато видя изражението ти, дори не мога си спомня за какво говорех. Момента, които се опитвах да върна, чрез описанието си ми се струва различен, чужд, като мъгла без бряг, която просто витае и чака вятъра.

-Зацикли. Но пък влизането в мен не е лоша идея, дали ще го вдигнеш скоро?

-Не знам кой съм, нито какъв би трябвало,или пък заслужавам да бъда.Аз съм дете в мъжко легло, и докато си мисля за нещо, искам всичко.

-Не, просто циклиш. Същите ишута, драми и проблеми, които имаш много от преди да те познавам.Скучна мъка Съзнанието ти е ги е дъвкало докато станат инертна, безвкусна влажна субстанция. Не може да се справиш с тях, освен да ги изплюеш, и да се поровиш за някоя по-прясна болка.

-Изнервящо е да виждам колко лесно успяваш да ме дефинираш.Ще те наплюя.

-Може ли в устата?

 Пуснах глезите й китките й обърнах я и я поставих до лицето си. Обичах да усещам как издишаше в устата ми. Последните месеци получавах панически атаки от собственият си пулс. Тласъците на сърцето ми са като метроном, които не спира да тананика ''тук съм...тук съм....тук съм'' в пълната тъмнина на кухото ми тяло, а устните й помагаха.

 Имаше ужасният навик да понижава гласът си с цяла октава, когато интимничеше и звучеше, като анимационен герой.

-Виж, всичко, което изпитваш е нормално. И ще мине.-опита се да ме милва, но не знаеше къде, трудно й бе де описва контурите на лицето ми, защото го нямаше.

Осъзнавам, че не разбирам сюжета на живота си вече. Мислех си, че мога да следя историята, но се будя в пасажи, които дори не познавам, от друг жанр. Връщам се и препрочитам глави, които пропусках за да стигна до кулминацията.

Те всички са там, напълно случайни, но ярки и сложни, като мен. Притежават амбиции, грижи и лудости.Имат своята, епична история, която тихо се гради около мен, като мравуняк, които се простира дълбоко в рохката пръст, а дългите му тунели водят до хиляди други животи, за чието съществуване няма да подозирам. В които мога да се появя само веднъж, като фон, наливащ си кафе, като размазано петно в трафика, като осветен прозорец по изгрев.

-Може ли за момент, моля, просто да полежим и да не говорим за реалността?

- Не, защото аз съм истинска, и не съм тук.

Това е само лош сън, а аз бълнувам целият си живот.
Сигурно, скоро ще се събудя, и ще ми липсва, тя-не живота.



Tuesday, January 13, 2015

Защото. part1

 Обсебван съм от съществуването си неговият вечен край. По-скоро от краят, който отказва да настъпи. Или най-точно настъпва за малко и после спира.Объркан съм. Малкото ми останал разсъдък се хаби по безброй неволни мисли за времето. Главата ми резонира и трепти от възпламеняващи кълба на стотици идеи, които изпепеляват всяка здрава мисъл, поглъщат всичко органично.Черепът ми е осеян с кратери от вътре. Пепел от тлееща, мъртва логика.

  Говорим си за времето, с онзи, които винаги ме слуша. Знаете, когато Ви налегне болезнен спомен и просто изцеждате една тежка въздишка от себе си. Аз пропускам дълги тиради, под душа , в автобуса, понякога и по средата на друг разговор. Крайно вероятно е, ако има идеално невидим хищник, то да и има и идеално тих такъв, който дебне и се храни с паническите ни атаки. Та, времето-да, толкова мъничко, вечно и ценно.Използвам го за да построя живот от коша с намалените стоки, в очакване на вечният понеделник.

Спомням си точният момент, когато открих, че мога изскачам. Времето. От разтегливо и праволиенейно във вечно.Макар, тогава по-скоро неволно да изпаднах.Плъзнах се и промуших измежду правилата.

  Втори курс, на вторият етаж в четвъртата стая от ляво, точно до ксерокса.Или беше трети.Строени в насърчаващ креативното мислене и високопарни псевдо еродирани логореистични размисли полукръг.Задаваш въпрос на всеки и отговаряш на такъв съответно.
Агресивната симетрия в лицето й ме дразнеше. Отблъскващо чиста кожа и злобно тънки алени устни. Злостта изсветлява очите й които, пронизват с безразличен и пуст поглед.Един кичур от скучната й коса, си позволяваше да своенравничи и това очевидно я докарваше до ръба на нервен срив. Подметна го зад ухото и ме попита дали има нещо, което не бих продал, какво не бих направил за пари.

  Бях толкова ''стабилизиран'' от почти четворната доза антидепресанти, че трудно движех изтръпналите си устни.

-Нищо.Не, не.Чакай.-двеминутна пауза, а лелката, намушила  се в кабаретно сако, от онези с огромни подплънки, ме гледа с умиление, като болно куче- Нем, бих направил всичко за правилната цена.

 Трясък.Не от падането ми за моя изненада и леко угорчение.Макар пулсиращото сърце да прозираше през ризата, не бе инфаркт, а проста аритмия. По-късно ще разбера, че смъртта ми не е мечтаният спектакъл, а безкрайно банално издихание последвано от  тънка струя кървави лайна, при това в порцеланова подлога.Скучно и безвкусно, като караш и двойно еспресо.

 Счупих стъклото, махалото замахна твърде рязко и се отскубна от механизма.Поне така си го представях, макар нито аз, нито някой от моята генерация да се бе докосвал до механичен стенен часовник. Носех се по пълната арка на съществуването си. Всеки момент се превърна в непоклатима. неоспорима вечност-винаги ще бъде, бил и е.Отминах всичко що е и ще.Бях мъртъв.Това бе позната, мека синкава светлина и топли тръпки.Тишина и чиста, кротка, кадифена радост.Портокал и ароматни пръчици от канела.

 Рязко, като в разгневена гондола, се залюлявах обратно.Преди живота, преди онзи войнишки отпуск, в топлият следобед на октомври, когато слънцето отказа да залезе над остъкленият панелен балкон. Когато баща ми пропусна да го извади на време и за първи път не се почувства леко гузен след като поруга майка ми с тялото си.Не се оплаквам.

Единствена, постоянна вибрация, скучна предвидима и ритмична.

 Замирисва ми на хлор, мазилка и лепило. Отличителната мирис на прясно налепен фаянс, доста грозноват при това, изпълва носа ми.Плочките в последното реновирано  социалистическо чудо-обществената баня, са студени, груби и хлъзгави. Евтина белина и хлор парят ноздрите ми, а далеч се чува ехтене на изтормозена вода.Пред мен стоят косматите здрави крака на мургав мъж.Ръчно изплетената златна верижка просмуква жълтеникави петна в мрежестият му потник. Разбирам, че хигиената и чистотата у един мъж, са важно средство за привличане на качествена жена. Или поне търпима такава, която може да прави сапун .Годината е 1995, Иво Карамански излиза на бис, мобифоните спират трафиака по кръстовищата пред Кристал,  а дядо ми е здрав като бик.Мъчният старец не спря да умира в морфинова агония, докато се израждах от какавидата на наркоман в творец пеперуда за чудо и приказ. Не ме виждаше в хубавите ми години.

 Върнах се, в в 428 кабинет, слънцето вече се криеше зад изпразненият хотел ''Плиска'', а потта ми миришеше на евтини амфетамини.Макар да бях дарил с отговор  колежките, стоях  и се усмихвах или по-скоро зъбех на аудиторията, докато оглеждах разгонените провицалистки, жадни за обзаведен двустаен софийски кур в ''широк център'' .Вечният преход осея академичният ми живот с замаяни от движението по булевардите нимфетки.Алма Матер бе заливана от неспирен путкопоток.Не се оплаквам.

Строполих се на мястото си, огледах се самодоволно и се върнах към попиването на пениса си, през хастара на дънките.Някъде тогава спрях да нося бельо.

  Същият ден, открих, че започвах тихо да плача, почти всеки път, когато остана сам.Или по-скоро гъсти сълзливи струи се стичаха по лицето ми. Не бях тъжен, нито обезпокоен, дори ми бе писнало да съм суициден.Предписаха ми покой и всичките хапчета.Уви едното изключваше другото.

  Момента, в които лежах, болезнено молещ за сън, или по-скоро поне една от  отровите, които бях втрил в мозъка си да ме остави за да поспя. Дихидратацията бе стигнала болезненият си етап.Усещах как кожата ми се впива около вените, мускулните и нервните окончания. Главичката на пенисът ми бе станала алена от злобното търкане и стимулация на което бе подложена.Молех да се спя и повече да не подлитам към този миг.

Не се оплаквам.




Tuesday, December 2, 2014

useless.

 Обичам железницата.Нашата си, онази евтината.Половината Възрожденска(мисля, че вече го водят българо-ренесансова) литература се въртеше около влаковете и кръстосването им по малката държавица.Струва ми се, в последно време обаче, романтичният образ на тези пътувания се бе позагубил, завит с битовизма родопските oдеала с гравираното БДЖ.

 Нощният, гръмко зовещ се Експрес, мъчно напускаше гранитните останки на Централна гара и  застрада по релсите към морето.Заменихме арт-деко соц мотивите на циментовите ромбоиди със залязващото слънце над банални хълмове, мъртви селца, уморително вечни пусти полета.Понякога в света просто няма достатъчно повръщано.

 Обитателите на купетата се бяха накачили по прозорците, а подмишниците и лактите им заместваха хидравликата, която трябваше да държи дупките за въздух отворени.Кисел мирис на пот, евтин тютюн и мазут от дясно, засъхнала урина и пресни стомашни сокове-от ляво.Вятърът го мързше да се движи.Всичко бе опръскано в оноко-болната жълта светлина на флуресцентните лампи, разположени на всеки половин метър.Бирени кутии, пластмасови патрончета с преоценен спирт и цигари на качак, правеха пътуването във врящата морга по-приятно.Имах щастието да съм единственият бръкнал се шест и петдесет отгоре за окрилетно полегата пътуване и килията с трите легла си бе само моя.Ако можех да спя на тясно, тъмно и завит с амбалаж, без да си представям как най-горното легло се сгромолясва върху мен, всичко би било чудно.

 Зяпах едно почти грамотно ''ХУИ'' издълбано в лепкавият кафеникав слои мръсотия в дъното прозореца, докато се чудех дали да бутна още две успокоителни, за да имам достатъчно време да полетя,колабирам и  кацна, докато акостираме в Бургас.Колко е бил дълъг нокътя на твореца, стъргал тази гняз.Бях седнал на смазаният от милиони тежки стъпки и лайнонени чанти мокет, а главата ми се удряше в тънката ламаринена стена, която делеше общото от моето.Монотонното тракане и вибриране на вагона ме унасяше.Две бързи тудуф-тудуф едно след друго и после пауза.
 
 Застана до точно пред мен, а повдигнатият на неудобни, дори за гледане, токчета прасковен задник, вибрираше едва забележимо, в протърканите дънки- ретро котюр от някой битак.Тудуф-тудуф.Зави ми се свят-рязко, но само за  миг, но бързо спря.Адреналинът плъзна по цялото ми тяло, изпомпван с пълна мощ от мозъка ми, закапа от порите на лицето.Чертаех линии, между плаващите точки, които блуждаеха пред погледа ми.Хубаво е, или достатъчно-на немски е едно и също. Другите й части ми бледнееха, ерекцията ми се бе фокусирала върху двете идеални парченца месо и всичко около тях мъглееше.Исках да я залея с романтиката си  на гъсти, гнойни талази.

  Хенри някой-си е казал, че хората са готови да жертват всичко, ако им предложиш частичка от това, което искат най-силно.Лъжа.Опит за сближаване на реалността с мечтите.Пропаст между съм и иска ми се да бъда.Част от нас самите, по-първична и вкоренена в нас, дори от любовта, от Данте по себе си, от страданията на  Отело по нея, от всички идеали на божествата, които изкупват съществуването ни и терзанията на Волен всеки вторник от 23:15 по телевизия Алфа-Атака.И те така, тя казва нещо-ти отговаряш, после пак и така прекарваш целият си живот по средата на този разговор.

-Не  трябва да пушиш.-това бе малко, или доста преди да се запалят онези хора във влака-да са живи и здрави, милите, та все още не се гледаше толкова зорко на угарките в коридора.

-Защо, пък?-дори не се обърна.

-Ще живееш по-дълго.

-Само ще ти се струва така.

-Ти си глагол.

-А ти се правиш на интересен.

-Не, ти си глагол-пушиш, усмихваш ми се, красиш, вечно се движиш, бидеш и правиш.

-А ти какво си?

-Аз съм прилагателно.

-Нагъл?

-Амбициозен.

Докосна ме, докато ми подаваше да си дръпна.Заря.Фамфарии. Пърди ми се, но като се стискам, коремът ми изглежда по стегнат.

Виждах себе си, как я гледам, докато тя ме оглежда.

Животът ми не започна при раждането, нито при зачатието, нито при ерекцията.Започна точно сега.Мисля, че бе първата, в която заобичах, преди да започна да обичам всички.

-На какво се смееш, момко?-очевидно бе, че е по-голяма от мен, а тънките й устни се разточваха в изнервяща гримаса.От едва доловимото разстояние между зъбите й, струеше лек, усилено прикрит, селски диалект.Сигурно чатала й ухае на похотлива пот и захаросан компот.

-Намразих те вече, просто защото те обикнах, а дори не съм видял амфаза ти.Оксиморон на емоциално ниво-моята нечовечност се корени в способността ми да те усещам и желая, което е крайно човешко.

Глуповата и насилена усмивка.Не можа да ме разбере, то и аз не се разбирам.А и като остроумнича, пелтеча.
Подхилих се и спуках ментола във филтъра на цигарата със зъби.Приплъзнах врата на купето и се скрих вътре.

 Щях да я видя пак, в басейна покрай хотела, който всякачески се опитваше да прикрие, че някога е бил почивна станция.Щях да плувам и да се гордея със себе си, че съм уловил рътъм, а не се хабя като торпедо за дължиа и половина.Щеше да е топло и да се оригвам на цаца, когато се катерех по стълбата на хлорната локва.

 Щях да я усетя, мокра, но усезаемо от пот, защото се гнусеше от водата..Щях да изломотя ''мотна си'', защото коктейли ни бяха дошли повече.После щях да се сетя, че само аз съм пил.Ще разменям моята индивидуалност за безопасност и ще съм, като всичките й предишни за да съм поредният.Очите й щяха да зажадняват все повече, докато аз пресъхвам за нея.Иска ми се да е гола поезия, а то просто секс.

Щеше да е обладана от нервен трепет, докато се опитва да намери място за въздългите си крачета, на вибрации.Щеше да ми каже, че съм неблагодарна душа, но това е било хубаво, защото злите души били евтини, а те-винаги се задоволявят, с това което имат.Щях да си го запиша за се уверя, че не е цитат от манекеска книжка.

Онази, плаха човечност, която може да преродим в агресия, срам или тишина е по-скоро повод за срам от колкото гордост.Способността да усещаме ни прави все по-уязвими и слаби, поне според еволюцията.Елиминираш патоса у себе си, а с него и проблема.Студен перфекционизъм.

-Само Бог ще може да те опрости.

-Но ти ми каза, че Бог няма.

-Именно.

 Усещах как отмествам пластове месо, докато подметката ми натрошаваше нежните й скули.От устата й изкачаха ситни капки плюнка и кръв.Спря да квичи, шава и моли-бях уловил ритъма-два бързи десни ритника в ребрата и после стъпкване на главата.Тудуф-Тудуф.Изкривенените пръсти на извадената от ставата длан, още бяха затиснати под тоалетната седалка.Лицето ми  пламтеше от шамарите й, когато гъста локва фекалии и урина се процеди през късите шорти и запопива в моета.

Раждаш се осъдена на смърт, кукло, дори да не съгрешиш.

Sunday, September 28, 2014

0

-Много биха убили за да са на мое място.
-Още повече биха се самоубили ако бяха.
-Ами ако не можеха?

Стоях си там, кротко фокусиран върху тласъците на пулса в ушите си  и се чудех колко точно е смъртосна комбинацията от несподелена любов, трева, алкохол и огромни амбиции.
Кръвта по кокълчетата на пръстите ми засъхваше, бирата по тениската също, а повръщаното по новите ми ''Мартинс''-и започваше да се влива в чорапа ми.Таванчето, в което се успявахме да съберем всички си надежди бе широко не повече от три на три метра, смърдеше на кисела пот и цигари, а  свитите ни от обезводненяване пишки, нямаше да видят целесъобразно отверстие поне в идните три месеца, но това не ни пречеше да обсъждаме ''тая курва'' или ''онази евтина пача''.Знаех, дълбоко в себе си, че животът никога няма да е толкова хубав и нивга не ще да става по-добре.(Само да имах монокъл и коцкарски мустак)

Да си призная- за добро или зло, винаги съм искал да съм различен, уникален.Обективният анализ, обаче, показва, че съм маловажен, като всекиго другиго.Уви съм хлебарка подлежаща на същите аерозолни императиви, като милиарди други.

И след вичкото притъпяване на недоволството със секс, наркотоци, алкохол,напредничева литераутра, класическа музика, статистика и теоретична математика, философия и софистицирано историознание-то се случи.

Прозрях, че Аз съм Бог, или поне можех да бъда. Аз-Единствен сътворител, повелител и унищожител. Господар на всичко що е било, е  и някога ще бъде. Началото и краят.Ако не бяха атеистичните ми убеждения, щях да го намеря за смешно.

Щях да съм добър Бог, стига да ме обичат, защото както всички божества преди мен, щях да съм ревнив.Ще предлагам вечната милост на нищото, несъществащото и небивалото.Сянката на гилотната-острие на страх и съмнение, щеше да  висва вечно, над всичко що ти носи  удоволствие.Всички пътища ще свършват със смърт, че и по-зле.Всяко приятелство.Всяка любов.Мъчение, предателство, пагубна загуба, болка, старост, срам, болест и нищета.За теб и всичко, за което си избрал да милееш.

А ти, слепи ми робе, ще си могъщ, колкото мен.Ще престанеш да питаш и търсиш у другиго причината на биденето ти.Ще знаеш, че в теб е заключен хаос, безредица и съвършенство.Ще бъдеш идеален в своят край, точно както бе, преди да те има.

Отказваш се от света ред по ред, дума по дума.И една сутрин, докато чоплиш засъхналите ''камбанки'' от косъмчетата, избуяли ануса ти,ще осъзнаеш, че надеждата, с която чакаш идущите дни е фарс.Ти си съучастник в собствената си анихилация и няма какво да направиш, освен да се влачиш по дирете на мъртвото си Его.Всичко, което правиш унищожава възможностите ти, шансовете ти гаснат, вратите ти се затрварят, прозорците чупят, а светлината в тунела е просто фенерчето на камерата за гастроскопията.

Няма отговор, защото вечно питаш другите, защо живееш, без да осъзнаваш, че силата на отговора се корени в теб-за нищо.

Животът е болест, зараза и гной, която яде и прониква в съвършенната копринено мека, студена плът на смъртта.Всичко, което е било и е, ще се разгради в една идеална нула.Неизбежното събиране на цялата екзистенция в ултимативната безсмислица на несъщестуващата вечност е величествен фетиш за сатирици като теб и мен.

Тъжно е, че това идеално, съвършенно нищо, никога не е било достатъчно за хорицата, които не открили своята Божественост.Търсенето на цел по-висша от крайчеца на този живот, го прави безмислен.

Thursday, August 21, 2014

Пет лева

 Превивах се върху дъсчените  остатъци от пейката, когато есента дойде.
Зеленото рязко стана горчиво жълто, пулсиращата  природа повехна, умря и изгни за миг.
Тинята в локвата с лилиите бе развълнувана от сенките на сънищата, които плуваха в нея.От мечти и стъпки.

 Подминава ме блондинка.Ненавиждам русото, мисля, че мразя и лабрадори.Шия с тъничка верижка, почти невидима върху прозрачната  кожа,  на лявата китка-пресен белег.Очните дъна са празни, бездушна нимфетка.Изрязани остри черти, почти мъжествена мандибула.Привлича ме.Русото никога не е било толкова черно.Спъна се, чух как стресната струйка въздух се издигна от гърдите до гърлото, напуска устните и отвори очите до предела им.От грацията, с която изпълваше всичко около себе си не остана и помен, докато скулите й се насочват към асфалта. Замижих в очакване на строполяването й, но такова не последва.

 Замирисва на мърша.Зловещо се хиля на сън, възбуден от разлагащите се меса.Преди месец забравих един омлет на масата и заминах на море.Когато се върнах с часове стоях гледах, слушах и вдишвах стотиците бели гадинки, които цвърчаха във вече кафеникавите белтъци.Една от по-неловките ми ерекции.
''Животът е прекрасен, но неотклонно жесток, с тези, които са се предали'', премлясляквах с воднистото кафе.

 Ако някога бях невъзможен за обичане, арогантен, саркастичен  задник, то това бе вчера.
А поникналият на бузката цирей, сълзеше и плюваше  гной, горчилка, разочарование и омраза.

Днес ще е различно.Много.

 Пауза за търсене на втори чорап.Не от един чифт, или подобен по форма и цвят, а просто чорап, втори.Не намирам, закъснявам за работа, пикае ми се, а вече си загащих ризата.Съжалявам се.
Самосъжалението е най-лошата емоция, която някой може да изпитва.Най-деструктивната. Унищожава и поглъща всичко, докато не остане единствена в собственият си космос.

 Смазва отношения, прекъсва връзки, изпълва всички мрачни пророчества, които вещае само.Безкрайно лесно е да си представиш, че си обречен на трудност, че цялата неоправдана несправедливост ще те залива вечно, че бидейки безкрайно гениален, ще да останеш недооценен приживе, и че шансът просто ти убягва, а късметът е единственото между теб и щастието.

 Пускам сълза, не от мъка по дълбоките си мисли, а от напъните на плиткият си ректум, които отказва да ме освободи от демона на снощните протеинови вафли.Един от бонусите да пишкаш седнал(навик, които усвояваш, когато ходиш без бельо), е че винаги има време и да се изакаш.

 За първи път усещам нужда да не бъда днес, а вече съм буден цял час-прогрес, доктор Миркова,прогрес!.В никакъв случай потребност да умра, още по-малко жажда да си сложа края.Този ужасен, враждебен и неспособен да обича свят не е за мен, нито аз за него.

 А той(светът) не иска да свърши и това си е. Лайквам стотици публикации на ден, които го обричат, ама на-птичките пеят, пичките  го духат и всичко е все така слънчево с наченки на лека облачност.Готов съм да предам атеистичната си душа на всеки Бог, които успее на ни(ме) затрие.

 Вчера ми липсва.Там бе всичко.

 Всичката красота вече се бе случила, отминала и забравила за мен.Целият ми живот бе приключил и гордо положен зад мен.Предстоеше безкраен цикъл на разлагане.Всеки ден щеше да е като черно бяла вълна, която се разбива в главата ми, докато кръвта ми не изтече през ушите.Усещане за черна празнина, което агресивно изпълва цялото ми съществуване.

  Гълтам сухи сълзи, оплакващи смъртта на детството, невинността и надеждата.Гневя се, беснея и лая срещу абсолютното безразличие на природата и света за кончината на любовта, надеждата и красотата.Стоя на ръба и не доумявах защо, защо когато можех да предложа толкова много.Толкова много любов, да похабя такава енергия по света, не бях способен да приемам обич, да давам, да призова енергията, с която знаех, че мога и ще променя всичко.Само ако знаеха, че го умеех.

 Докосвам инстинктивно гърдите си, за да успокоя дишането, да усетя как капките пот заобикалят пръстите ми, усещам сърцето си, дробовете, бъбреците, които бореха бирата и антидепресантите и усещах огромната сила, която ме държи жив.Продължавам да се докосвам, все по-надолу. 

 Избърсвам се и се надявам петното да засъхне по-бързо.Осъзнах, че да си човек, да си възрастен е постоянно да си в захвата на противоположни емоции, ежедневно да помиряваш своята първичност и разум-искам това, но се нуждая от онова, обожавам едно, но съм влюбен в пълната му противоположност.

Бил съм само думи.
Е и?
Ще покрият целият свят със слова.
Съжалявам и благодаря.


Thursday, July 3, 2014

Запек

 Когато някой успее да ме разбере, то това ще е най-тъжният ден в живота ми-повече няма да мога да се оплаквам, че съм вечно неразбран.

Стоя, мисля и сера.На тъмно.Бушона се предаде и ме обрече на мрак.Тъмнина, парещ анус и халюцинации.Трябва да си пия хапчетата.Поне половината.С подут от запека стомах трудно се бяга от несъществуващите момиченца, облечени в окаляни бели роклички, които изкачат от стените и събарят книгите от лавиците.

 Уморен съм, празен и сух.Бях алчна душа-влюбвах се във всяка жена, която имах, можех да имам или бях изгубил.Карах я да ме обича и вкризявах психиката й,Жената с най-главното Ж  се погубваше из между собствената си самоличност и ролята, която ми принадлежеше.Не различаваше интимност и изолация.Изпъкваше със своята уникалност и същевременно се вписваше идеално, като всички други снежинки.

 Или може би просто така ми се иска.Не съм сигурен.Спомените ми са импотентни и стерилни.Меланхоличната вечност на собствената ми лудост или абсолютната увереност на безкрайният миг от реалността?

 Всеки път едно и също, но винаги неповторимо.Виждаш я и никога, нищо не е като преди.Небето никога не е същият цвят.Луната никога не е в същата форма.Въздухът никога не ухае по същият начин.Храната няма същият вкус.Всичко, което знаеш за света променя значението си.Всичко стабилно и здраво става нeзначителен вял повей.А всеки полъх се превръща в масив, който може да докоснеш.

  Няма нужда да я описвам-красива е, запълнете я със собствената си дефиниция за красота.

 Спирам толкова рязко, че светът, който вечно ме догонва се препъва в мен.Това нещо, видение, тази физическа невъзможност, тази трансформираща въздуха нереалност.Каквото и да бе името й, то щеше да се издига, по-високо дори от егото ми.

 Никога не й го споделях, обаче.Парадокс е, но макар да е по приемливо да обикнеш от колкото да въздишаш и точиш лиги в нейната уста, сексът си остава публична гордост, а любовта-срамна тайна.

 Привлечен към вулгарната светлина и първичната тъмнина на нежният й поглед, тежките опасни аромати, които обливаха всяко нейно отверстие, отровните й цветове пристъпвах бавно към нея.С увереността, че властвам на времето, бавно я отсичам с поглед, гася свещеното й пламъче със залпове гъста жълтеникава сперма.

  Или може би просто така ми се иска.Никога не разбирам истината-злобната съдба е благосклонна към любовниците по този си безгрижен начин.Мога само да се чудя.Дали в главата й оставих полъх на вина и срам.Дали помпозната ми тъга се е пропила в стените на черепа й.



 

Wednesday, April 23, 2014

Кратичко

Твърди се, че  Хемингуей  е написал един от най-тъжните разкази само в шест думи.
 Ето го моят.

-Обичам те!-той
-Чукай ме!-тя

Monday, April 14, 2014

Последен сезон

''-Възхищавам се на умението ти с лекота да усложняваш живота си, страхливо ми, егоцентриче''

 Малка, павирана, уличка-тъмна и суха.Вечерта умира и скоро ще  се принесе в жертва на първите слънчеви лъчи, които в се мъждеят в мъглата.Студът гъделичка оголените й крачета, от глезена до коляното (роклята никога не бе по-високо от линията на приличието).Бе се гмурнала в прегръдката ми, като галеше изпъкналите вени на предмишницата ми с връхчетата на пръстите си.Бе омекнала, а порочният й поглед срещаше привидното безразличие на брадичката ми.Сърдех се, не помня за какво, но винаги ми минаваше, преди да сме стигнали.

Три-звезден ''семеен хотел'', последното убежище на болните романтици. Привличаше със замъгленият си мечтателен образ.Отвън боядисан с нимфетско блаженство, от вътре обзаведен с уродливи мъжки помисли.Посреща те вечният, около двадесет и пет годишен старец с плешиво теме и свинска физиономия.За него сме най-баналната малка уличница и поредният плащач с малка пишка.

 Скромните крачки до стаята, винаги са били магични.Пълни с очакване и задоволство, и нетърпение да чуеш как ключът ще превърти оборот и половина в талашитената врата.

 Няма по-мръсно място от скъпата стая в евтин хотел.Пепелта от нашите предшественици умираше в  в пепелниците; дълъг, надявам се женски, косъм се точеше по възглавницата.В съседната стая някой на всеослушание отмъщаваше на жена си.Картините над леглото, в банята и до гардероба, бяха оскърбително еднакви.Колко ли пъти са чули ''Обичам те'' тези стени?

 Положи топлата си тежест в скута ми, а с мигли за-гъделичка вратът ми.Съвсем млада, бледа и тънка бе като лале в жулещите ми длани.Задишах косата й.Каза ми нещо, но не го чух.Всеки път, когато красивите звуци напускаха устата й, електрическите импулси, които претичваха през мозъкът ми, се превръщаха в гръмотевици.Намерих се в състояние на пълна безпомощност, което преминаваше в в безгрижно слабоумие.Обичам те се изцежда от мен, докато зъбите й задраскват моите, при нескопосана целувка.Пиех я на малки глътки, докато собственото й опиянения не я приспа.

Положи глава направо на матрака, отмествайки и двете възглавници.Под тънкият чаршаф крайниците й описваха есобразен зигзаг, а единствено отвитото й рамо, чаровно ме приканваше да повторя очертанията на детинското й гръбче.Такъв образ се запечатва вечно върху влажната не-чак-до-там мъжка ретина.

С тъжна усмивка полагам тежката си жадуваща плът и се моля този път реалността да надбяга въображението ми.Това поредно влюбване от пръв, последен и вече поглед да е безсмъртието, което ще споделим, мила моя, русалке.

Saturday, April 5, 2014

Малко

  Отново и отново разлиствам тези жалки спомени, пожълтели от никотин и изтънели от спирт.Все се мъча да разбера да не би тогава, от отблясъка на светлината в онзи  далечен  кишав сняг, да се пропука умът ми.Дали там не се роди онази междина, която разделя цялото ми съзнание.От едната страна на бездната необуздано животинско желание, копнеж, страстна нужда от любов, вплетени сенки, под догарящ восък и полъх на вино.А от другата зловонна смрад на засъхваща пот, изтрита в три седмични чаршафи, дъх на клоака и целодневно безволеви стенания в леглото.

  Вечно тъжен и унили самолюбец, или както е модерно да го наричат маниакално  депресиран.Ексцентрик или поне му се иска, холерик преди кафето и сангвиник след бирата.
Осъзнава, че подсъзнателно се залъгва в липсата на переспектива. Хвали се, че не планува нищо след трийстата си годишнина.Умишлено не отваря прозорците, покрити от тежки пердета, светлината го изпълва с енергията на оптимизма. Не пропуска възможност да се съжали, когато подминава огледалото.Не разтребва , храни се с една и съща вилица от седмица.Трябва му да е отчаян за да пише.Да не спира да се взира в косите й за да му се яви като привидение, когато бензинът най-после го приспива в ранните утрини.Празни, кухи сънища.Говори за себе си в трето лице, защото вече се държи високопарно, дори към собственият си Аз.

 Тя потръпваше и малко се дърпаше, когато я целувах в крайчето на полуразтворените устни.Избирах си това място, защото никога не е докосвано умишлено.Всеки засмуква долните устни, масажира с език чуждият, гали скулите, подръпва косата, притиска тила към себе си с длан, но онзи съвършен  ъгъл, в който се събират червеникавите месести дъги е неопорочен от чужд допир.Очите й пламенно ми отговаряха, а ръцете й ме преследваха.Хитлер се срещна с ангелоподобна нимфа, която впи черни нокти в сърцето му, докато спря да тупти.Кожата й се плъзгаше по моята, усещах нежните мъхчета, които се надигаха, когато докосвах на правилните места.Прилошаваше ми от желание, дрехите ме стягаха, а краката й ми се подиграваха със своето съвършенство.


 Въздишката ми понесе скука и гняв из суровата спалня.Тя бе обидно спокойна и прекалено грациозна.Бях въздухът около нея.Всяко нейно движение, докосваше най-съкровените, изтънели струни на душата ми.Всеки лек замах с прозрачно бялата китка, ми се отразяваше като удар с отверка по оголен нерв във венеца.Сълзите й нарисуваха дъга от грим по подпухналото лице.Още усещах вибрациите от трясъкът на подарените късчета щастие, които се разбиваха гръмко в бетонът, винаги готов да посрещне падението, седем етажа по-надолу.

Тръгна си и като вакуум успя да всмуче целият ми чар, емоции и рационалност.
В онзи миг бях възбуден и изцеден до полуда, но се чувствах в свой води, защото владея съвършено безумието.









Tuesday, March 25, 2014

Тройка

 Трудно ще си спомня последният път, когато се прибирах по това време, едва час или два преди изгрев.Значително разредил среднощните си запой, загубих толеранс към твърдото и съм се напил обидно много от срамно малкото количество алкохол, което излях върху дроба си.
 Студено е, но подмишниците ми подгизват.Оригвам се на цигари и бира, и ром, и шотове, и онова евтиното гадно, което ми изгори ноздрата.Пареща течност се изкатерва до сливиците ми, но бързо я преглъщам, няма да хабя материала.
 Подминавам влюбена в концепцията за изпълване на всички телесни отверстия двойка.Момчето има едва набола брада, която е не по-дълга от косата му, крив нос и тънки устни.Рамената му все още са тесни, висок и кльощав, пристъпва на краката си като кокили, докато кокалестата му ръка е увиснала на рамената на момичето.Приплъзва пръсти по изпъкналата й ключица, когато ги подминавам и побутвам неволно с лакът.

-Кой си ти бе?!-надава вик малкото лъвче, а гъсти храчки политат заплашително близко до дясната ми буза.

Питам се това от както си бърша сам задника, младеж.Аз съм социолог, странник и скитник.Танцувам добре, любя се страстно и съм сигурен в доброто си възпитание и кавалерски маниери.Имам собствен и неповторим стил, които съм изградил с времето.Писанията, скиците и мислите ми се стичат отвъд рамките на конвенционалното и баналното.Аз съм пройдоха и живея в панелка, двойно по-стара от мен самият.Крада, лъжа и мамя.Не съм се дипломирал заради мързел и съм вкопчен в депресията си, като единствен източник на каквито и да са емоции.Патологичен лъжец и безволев разорен гъзолизец.
Аз съм никой за себе си, камо ли да съм нещо повече от нищо за някого другиго.

-Ще те чукам, докато ме заобичаш бе, говедо!-репликата ми предизвика по-скоро съжаление, от колкото страх.Липсва й дълбочината и треперещият тембър на заканите захранвани от адреналин.

Забързах крачка и забих поглед в лачено белите си кубинки, които бяха изподрани от множеството токчета, които ги изпотъпкаха последните няколко часа.Не съм сигурен до колко мога и бих искал да ударя това момче.Нека да бъде мъж за моя сметка.

Потърках ръце и духах в дланите си за да сгрея вкоченените си пръсти докато ги изпуквах.Настръхнах и ме втресе.Настръхнах и ме втресе, а мускулчетата ми се свиха.Харесах си камъче и го заритах по пътя към умрелият в социализма ми апартамент.Добра метафора за повечето момичета, които водех до скърцащото и изпочупено легло, останало без крачета от клатене.

Цял живот отмъщаваш, защото хората са те предали, а менструалната реалност е, че ти си предал всички.Прекалено много пъти чу, че си най-голямата грешка в нечие съществуване(до момента, надяваш се). Един път ти казаха и, че когато най-сетне умреш, макар да не е трябвало да си се раждал, ще плачат не от тъга, а от щастие, а черното няма да за печал, а за стил.Ти си бомба, единствената цел на съществуването ти е да престанеш да бъдеш, а с това да нараниш и похабиш максимален брой души.

Коленичиш, не за да молиш, а за да се скриеш под полата й.

Tuesday, March 4, 2014

акита

Стари, зле построени и студени сгради.
Болници с грозна мозайка по подовете, мирис на йод и кръв, дебели санитари насядали по инвалидните колички в очакване на пациенти, затлъстели лелки, скрити зад надписа ''ИНФОРМАЦИЯ'', които гледат с кръвясал поглед, всеки дръзнал да им зададе въпрос.Затлъстял полицай/охранител, който трябва да положи огромни усилия, гълтайки корема си за да се прибере в униформата, отегчени от отегчението си пенсионери, впили поглед в износените шевове на мокасините си, деца, които милват кървящите си  марли и ти, който не спираш да си представяш как бившата ти е спала  с друг.Не помниш защо и как си се озовал тук, не си личи да те боли някъде или да ти има нещо-за непрофесионалиста си здрав като бик с телосложение на теле, леко раздразнителен и малко недоспал млад мъж.Дали ръката му е по-космата от твоята, дали власинките от предмишницата са дразнили кожата й, докато я е милвал.Ами брадата му-по гъста и набола ли е?Дразнещо ли е било, докато се е опирала в клитора й?Тялото му-по-стегнато и зряло ли е от твоето, отпуснала ли се е?Стискала ли е врата му с нокти, както твоят?Дали е хапала долната му устна?Усетила ли е топлината на езика му, докато е масажирала неговият?Треперила ли е както с теб, дали е молила да й се позволи да получи оргазъм?А защо ти каза, дали си измисля.Не, не би го направила само за да те нарани- не е таква.Не е изневяра, ти не беше нейн, но пък тя не е спирала да е твоя.

Дъските в отделенията са забавни.Разграфени по стай, дни и пациенти.Всеки ден сестрата взима  гъбата и замазва черният маркер, изтрива пациента от пластмасата, отделението и съзнанието си.Госпожа Григорова обичаше да говори за внука си, вадеше снимката от обидно тънкото портмоне, показваше измачканата паспортна фотография с гордост на санитарите, който избърсваха фекалиите от сбръчканият й задник и сменяха подлогата й.Григовора получи масивен инфаркт и изпусна последната кафява струя в сряда, рано сутринта пред изгрев.Константин, момчето от измачканата снимка, макар всички позитиви, които се изписаха по негово име, не дойде да види как бръчките й д се изпъват,  под хореографията и агонията на предаващото се сърце.

Бърз замах с дясната ръка на неопрена и Григовра изчезна.Второто легло в стая 3, до прозореца, се освободи.Съзнанието на младшата сестра също.След като сложеше последният подпис върху епикризата, старшата щеше да се върне към хроничният си запек и нямаше да си спомни златният пръстен върху лявата ръка на женицата или картичките, които бе наредила на нощното си шкафче, точно до аналният търмометър, повечето от които започваха с детински написаното ''бабо''.Бабиното не се обади, нито се яви.

Дали е толкова лесно?Два клика, може би три, ако решиш да изпадаш в детайли, профилната снимка и всичко, което си й споделил изчезва.Тя става user, ти за нея също.Употребили сте се, търкане и взаимно удоволствие, както виртуално, така и реално.Задраскваш всичко, което писа в денивника си, с нейната писалка.Престава да я има.Лягаш си до новата, с по-стегнато дупе, по-големи гърди и по-нисичка, че да можеш да си я въртиш както пожелаеш.Замахваш и вече го няма мирисът й и усещането да целуваш клепачите й.Виждаш как новичкото по-мургаво и малко телце се вкопчва в чаршафите и трепери под теб, осъзнаваш, че контролираш цялата ситуация-интензитета, скоростта, силата, позата, стоновете.Държиш всичко под контрол, освен ума си.

Затваряш очи, докато топлият и влажен от лубрикантът анус обвива кура ти.Ебати кефа.

Да, ама не, казва съзнанието ти.Веднага щом обречеш очите си на мрак, затваряйки клепачи, тя се връща.Все така гримирана, в онази черна дантелена рокля, която успя да й купиш три месеца след като я хараса, докато бяхте тръгнали на кино, но така и не стигнахте до филма.От там и шегата, че едно ходене на кино ви струва хилядарка.Носи тъмното си червено червило, макар рядко да го слагаше.Лицето й стой по-бледо от обикновено, а тъмните сенки подсилват илюзията.Не докосва, застинала е, а ръката й не се поднася към твоята, както ставаше често, когато се виждахте след болезнено дългата 12 часова раздяла.Не те поглежда с влажни и големи очи, а ги присива и трепери.Винаги разпознаваш привидното й спойствие, което я кара да нервничи и истеричничи на ум.

Леглото ти вони на лайна от момичето тип краден тестер за парфюми, които чука преди секунди.Не се бе мила, защото смяташе, че няма да й го слагаш, макар, че сама стана да се намаже за да й влиза по-лесно.Тестер, защото е празна, фалшива, а следата й не остава дълго, няма какво да предложи освен дупчица, или две.Октраднат, защото както циганката от която го купува се представя за истинска, но осъзнава, че не е и никога няма да бъде достатъчно лъскава, оригинална и облицована, като оригинала, на който толкова иска да прилича, но пък ще предлага дупчица.Или две.

Thursday, January 30, 2014

Успех

''Естествено, че всички момичета, които са с теб, са извратени.Самият акт на допускането ти в живота им е извращение, виж се!''


Улицата заглъхваше.Гумите, лижещи мокрият асфалт едвам се долавяха през открехнатият прозорец,вятърът преставаше да свисти в клоните на измъчените от студа дървета, стъпките на пияниците се чуваха слабо по паветата.Една неравномерна и объркана крачка, отстъпваше на провлачен крак, подпиране в стена и звучно отделяне на храчка.Лошо обезкосмени травестити, освирепели наркомани, безстрашни таксмиметрови шофьори и туристи от родната провинция, дошли да припечелят, опънаха своята покривка над някога оживеният и лъскав булевард.

Леглото e старо, от онези, които станаха популярни в тризвездните хотели преди около десетина години-от талашит, неудобни, тесни дори за китайците, които ги сглобяват, скърцат и стенат при всяко леко помръдване на тялото.Чаршафите са обидно скучни и груби на допир.Жълтеникавото бяло изглежда мръсно и захабено под няколкото снопа тъмна светлина, която се спуска от крушката.

Петната от кръв започвт да стават кафеникави.Втвърдяват се.Мирише на мед.На мед и желязо, и белина.

Стрещу мен, на леглото, на самият ръб, бе приседнал мъж.Имаше гъста, дълга брада, оформена и очевидно добре поддържана.Огромни очила с рамка тип слонова кост.Малко ми напомняха на първият ми чифт, който ми се наложи да нося като дете.Бяха толкоав тежки, че когато се навеждах, винаги се свличаха до крайчеца на носа ми.Носеше сивкав костюм, който изпълваше на гърба и раменете, но бе леко дълъг на ръцете и закриваше почти половината палец.Бе в онзи странен етап от оплешивяването, когато все още има какво да се среше на страни, но не и достатъчно за да се поддържа илюзията за прическа.По лицето му вече имаше гънки, но не бе прехвърлил тридесет и пет.

Стоя срещу него на малкото капане в дргуият край на стаята.Обут съм в присъщите ми тесни дънки.Присткам ръка към корема, а бялата тениска е омазана с кафеникави петна.Мазни кичури коса, се полепват по челото ми.Дишам тежко и говоря трудно.Гласът ми е сух, като при реч пред непозната публика, първият доклад в училище или при изплюването на механичните отговори при интервю за работа.

-Светлина в стаята ми напомня за един сън, който често ме сполетява.Ти, стоейки там, точно така, изглежда много познато, като дежа ву, сещаш се.Дори да не съм бил тук преди.

Сивият костюм се изправи.Очите му замръзнаха върху моите.Не можех да видя цвета им, лещите на очилата ги скриваха.Или тъмно кафяво или зелено.

-Мисля, че стените са различен цвят, но го усещам по същият начин.Може би, ти, беше по-висок.

Усмихната въздишка се процеди от лицето ми.
Брадата се отдръпна.Тихо.Чух струята да се удря в чогунената мивка, с онова странно ехо, присъщо на тесните и студени бани.Изми нещо, а когато спря водата, от крановете се чу колкочене и тътен.

-Нещо не е наред.Не знаеше какво ще се случи, но се опитваше да ме успокоиш.Преструваше се, че всичко е под контрол, но знаех, че не е така.Беше притеснен, наистина притеснен.

Лицето ми бе обсипано със ситни капки пот, които се стичаха върху изпръхналите ми, напукани устни.

-Притеснен си.Уплашен.

Очилата се обърнаха.Все така не спираше да се взира в мен, студен безизразен поглед.Лицето не потрепваше, с изключение на едничката бясно пулсираща вена, изпъкнала от лявото слепоочие.Бе мил ножица, от тези шивашките, огромните, стари и тромави.Посегна към брадата си.С едната ръка я опъна, а с другата започна да реже кичур по кичур.

-В другата стая имаше двама красиви мъже.Единият шепнеше нещо в телефона, залепил уста до слушалката, почти я облизваше, когато казваше С или П.

Примижих с очи.Потта се лепеше по миглите.Костюмът се обърна от банята, все така безизразно ме зяпаше втренчено и режеше.Бе тих, чувах дори флуресцентната лампа, която жужеше над главата му.

-Използваше много мръсни думи.Полагаше огромно старание да звучи много спокоен.Не остана доволен, когато затваряше.

Трябваше да го гледам из под вежди.Бях се привел и притиснал ръката към корема по-силно.

-Имаше и друг мъж.Хубав.С мръсни крака.Упражняваше история.Като актьор, който чете диалог.Между двамата, на леглото, лежеше нежно младо момиченце.Косата и бе тъмна, плашещо тъмна.Отвъд черното, дори, поглъщаше светлината.Носеше тясно потниче от коприна, с дантела по крайчеца, който притискаше гърдите и орнаменти по презрамките.Крачетата й бяха скрити в клин.Не, в чорапи, от онези дългите, които стигат почти до края на бедрото.Превиваше се.Не можеше да си дояде хамбургера, стомахът й бе прекалено напрегнат.Чистеше засъхнала кръв от под дългите си нокти с дебелият край на пинсета.Лакът бе червен, или каквото бе останало от него.Лющеше се.Опитваше се да усили звука на телевизора, но не успяваше.

Плешивото теме гледаше ръката си.Трепереше.Цялата длан бе покрита с кръв.Струйката заглаждаше и слагаше в ред окосмяването.

-Не, момичето се чувстваше зле.Бе наранена.Ти й бе казал нещо!

Ухилих се зъбато, както правя, когато са ме хванали в лъжа или ме е страх.Онази болезнено силна усмивка, която не може да се събере, колкото и да опитваш.Преглътнах трудно, гълтачът ми почти залепна за гърлото.

-Беше й казал, че всичко ще е наред.Но тя не ти вярваше.Бе уплашена.До смърт.

Дългите ръкави, плюеше косъмчета от брадата, които бяха попаднали в устата му.

Чух стъпки.Знам, че и той я чу, защото остави самобръсначката, с която бе започнал да премахва останалите мъхчета над устната си.
Беше тя, в същото потниче.Боса.Стъпваше толкова нежно.Долових какво удоволствие доставя на пода, да усеща как ходилата й, го докосват.
Допираше стената с връхчетата на пръстите.Чувах как ноктите стържат по студеният бетон, как се препъват в нервнаностите, образувани от  капчиците  засъхнала боя.

Вратата бе открехната.Първо е видяла петната по чаршафите.Захвърлената на земята възглавница.Събореното шкафче.Сърцето й е забило.Обърсала е носа си с опъкото на дланта.Стар тик.
Търси ме с очи.
Няма ме на дивана.
Вратата на банята е отворена.Още се чува монотонното жужене на крушката.
Брадичката й започва да трепери.Крайниците започват да изстиват.Веждите се събират.Лицето се изкривява.Крачка.Втора.Почти може да надникне вътре.Погледа е сведен в земята.После право напред.Видя ме.

Животински писък се изцежда от душата й, изпълва я и заглъхва.Втори, по-силен.Трети, издира гърлото, изхвърля слюнка през резците.Ноктите се впиват в косите, в скалпа, потъват и изчезват в черното.Устата се запушва с длан.

-Чувствам се толкова зле.Колкото и да крещи, никога не я чувам в съня си.Но се надявам писъците да ме  събудят.
-Но никога не успяват.



Wednesday, December 18, 2013

Секс и друго.

Родителите се чукат, бързичко.Войнишкият отпуск е кратък, а баба е отишла на опашка за краставици, ама има връзки с Наташа, която е касиерка, та може бързо да се върне.

И после си  заченат.

И после с известна трудност се изплъзваш от майка си, поради статистически извънредно големите си размери.
И  после родителите ти посвещават и погубват единственото време, когато са наистина щастливи заедно на единствения етап от живота ти, който никога няма да помниш.
И после няколко години по-късно се ражда по-малкият ти брат, а ти толкова ревнуваш, че баща ти трябват да ти купи яйце киндер.После още стотици.
И после  попадаш  в началното училище и решаваш, че искаш да си банкер, защото там са големите пари.
И  после те заточват в прогимназия, където си обречен да носиш униформа с няколко размера по-голяма и раница висока почти колкото теб.
И Някъде там започваш да забелязваш, че хората в класа ти ходят и говорят различно от теб и носят дрехи, които не са до там практични и функционални, но пък са ''фешън'' и ''хит''
И колкото по дълго стоиш в училище, толкова повече го намразваш.
И започваш да позабягваш от час, за да се друснеш леко на площадките между блоковете, а после се запиляваш в някое кино.Усещаш, че научаваш много повече за живота, живият живот, от колкото ако бе останал да слушаш за физика или тригонометрия.
И после полагаш изпити, но смяташ, че е смешно, дори трагично, че животът ти ще се гради на избори, решения, зачерктнати кръгчета, които си попълнил едва навършил осемнайсет.
И един ден се прибираш и чуваш родителите си да спорят за това, кой е затрил дистанционното.Чудиш се-дали някога изобщо порастваме или просто остаряваме?
И после напускаш училище и си намираш работа, като нощен чистач в бизнес сграда.Само ти и количката ти с препарати, принадлежащи на ноща.
И една нощ се спираш и поглеждаш към града под теб.Гледаш и виждаш как целият свят си го кара полека, живурка си без теб.
И после си намираш друга работа-в склад, разтоварваш камиони и слушаш как другите мъже се хвалят с бройките си, като детайлно се записват свирки, чикий, вкарванията отзад, вкарванията отзад без предупреждение(дори има точкова система за оценяване).
И се надяваш да не разберат, че последният път, когато си се докосвал до жена е било във втори курс, когато хвана ръката на една първокурсничка, но бе толкова потен, че дланта й се изплъзна от твоята.
И така събираш достатъчно, че да се изнесеш в шибан, едностаен, панелен люлински апартамент.Опитваш се да го направиш свой дом, като окачваш постери, които изразяват теб, като човек.Но винаги изглежда изкуствено, екстровертно.
И се опитваш да се убедиш в съществуването на собствената си същност, като я засвиделтестваш с ремарки размер А1 по стените.
И после се спъваш в момичето от горният апартамент, тази, която не спира да мирише на терпентин.Спъваш, се защото вече трета седмица ти подлага крак в асаньора.
И после пиете кафе.
И после няколко питиета.
И посля тя казва ''Живота е по-труден за тези, които искат да съществуват, а не само да оцеляват''
И после прекарваш повече време с нея, все повече.
И после разбираш, че харесва ярко червено червило на Шанел, кафява захар и ''Улица сезам''
И после вече не си девствен.Но е малко разочароващо.
И годините минават с нея.Но колкото по-интимно се познавате, толкова повече разбираш, че нямаш общо с нея.Малко е плашещо възрастна жена още да гледа ''Улица сезам'' и яркото червило я прави да изглежда като тъжен клоун.Ама ти, такова, винаги си мислил това за нея, просто беше мил...и надървен.
И после се изнасяш и откриваш, че си събрал малко състояние от работа в склада.Та продаваш всичко което имаш.
И се изнасяш на екватора.До крайбрежието, където имаш достатъчно пари за да живееш удобно.Все пак се научаваш да ловиш риба.И припечелваш малко от улова.
И понякога стоиш цяла вечер в лодката, гледаш небето и рисуваш съзвездия, които съществуват само за теб.
И после местните деца те следват до дома-странник, който не говори езика.
И един ден, докато сереш, поглеждаш на долу и се сещаш, че от месеци не си мислил за секс.
И  разбираш, че с гасненето на либидото ти, всичкото това порно, сайтове за запознанства, следене във фейсбук, и търкане са били безполезни-заемане на място в главата ти, което можеше да се използва за нещо по-значимо.Само ако имаше достатъчно големи топки да се кастрираш на млади години.
И после един ден, когато всеки ден около обяд, събираш мрежите, усещаш, че не товариш риба, а спомени.Щастливи или мрачни, всеки идеално запазен, като кораб в бутилка.Болезнено носталгични и натежаващи с годините.
Сега разбираш, че има повече да си спомняш, от колкото да очакваш.
И после косата ти изглежда по-сива от всеки друг цвят.
И децата, които те следваха до дома сега са млади мъже и жени.Помагат ти да избуташ лодката.
И после те боли гърба.
И очите те болят.
И ръцете ти не се затварят правилно.
И като се погледнеш в огледало, виждаш колко са дълбоки бръчките по лицето ти-като нарези.
И после лежиш-нито буден, нито заспал, но винаги уморен.
Очакваш светлината-образи от живота ти, прибляскващи пред очите ти.Но нищо не става.
И после се чудиш с какво си повлиял на света.Дали някой ще осъзнае, че си си отишъл.
И после преди да се сетиш за някого, сърцето ти спира.


Monday, December 2, 2013

Едно не-чак-до-там кратко разказче in a bit.

Sunday, September 22, 2013

Дете (продължено)

 Подминах те, и теб и тялото ти.Нямам интерес към празната обвивка.Искаше ми се да се наведа и да открадна целувката, която така и не можах приживе, да разтрия светлите снопове коса по лицето си, да помириша врата, но се спрях.Спря ме страха, който имам от дете-от кукли.Онова смразяващо усещане, когато си убеден, че неистинските мъртви очи се взират право в теб и дори реагират на движенията ти.

 Подминах те и с мъка се приведох за да седна на пясъка.Опитвам се да намеря облак, но небето си остава безизразно и подигравателно скучно.Една безкрайна простряна сива пелена.Паля.От твоите, нали ги отказах и не си купувам вече.

Мислех си за теб толкова много.Знаеш ли?Пишех ти писма цял живот, дори преди да се появиш, знаех, че си там.Виждах те как се разхождаш из малките улички на града, които са успели да се спасят от модернизма, как набързо крачиш с окаляни маратонки по баирите, как тревата оставя зелени следи по светлите ти дрехи, докато присядаш да починеш на някой връх.Дори те ревнувах, като си те представях обградена от мъжко внимание.Но в реалност ревнувах, защото те вече бяха нахлули в живота ти, а аз не.

Спомняш ли си?Или си измислям.Видяхме се в метрото.Купето бе почти празно, неприветливо и тъмно.По твърдите пейки бяха насядали уморени тела.Някои лица бяха осветени от екрани на мобилни устройства, което ги правеше още по-мъртви и безиразни-като трупове в морга под флуресцентната лампа на масата за аутопсия.Стояхме прави, бях малко зад теб, излегнал се на вратата, на пук на стикерите, които го забраняваха.Вдигнах поглед към и видях отражението ти до моето.Усмихнах се на огледалният ти образ, а в отговор той наведе леко глава на страни.В стъклото изглеждаше все едно си опряла глава на рамото ми.

Станах, реших, че няма да е достатъчно драматично ако просто се затичам към вълните и се потопя плавно вътре.Може да видя някоя медуза , да се погнуся и да изляза обратно.Намерих пътечка, по която се крачеше трудно.Пръста бе замръзнала и хлъзгава, а тръните не се даваха на времето и продължаваха да се пречкат и бодат.

Водата е студена.Изпълва всяка пролука в дрехите, напълни ботушите и ги прави непоносимо тежки.Потъвам.Бързо.Затворил съм очи и разперил ръце, а течението ги вдига нагоре.Издържам така само секунда преди да ме обземе паника.Повдигам клепачи с мъка, опитвам да се видя нещо, каквото и да е, да разбера на къде е въздуха, на къде да греба.Успявам да се издигна, но само за секунда, преди една вълна да се стовари върху ми и да ме запрати в дълбините.

Чудя се как всичко е започнало.Цялата тази история, че виждаш живота си да преминава пред очите ти на лента, докато се давиш.Все едно паниката или самото потапяне могат да убедят времето в такава компресия.Смазвайки десетилетия в няколко последни секунди от отчаяното ти съществуване.Докато дробовете ти се изпълват с вода, не би ли се надявал на по-спокойно представяне?Невидима ръка, която отгръща страниците на албум-ти на магаренце, или с онези шапки идиотки, които всички носеха през ранните години на 90-те.Ами кратък анимиран филм, презентация със слайдове, или животът ти изразен в есе, или в памфлет с няколко параграфа?Нима всяка форма няма да е по-добра от тази внезапна светкавица-цялото ти съществуване да избухне в изпепеляваща веждите биографична заря?Нищо като трите големи тома, които си представяш.Съвършен сноп светлина, които се спуска през водата.Последена светлина, преди всички светлини да угаснат, озаряваща те с цялата си мегалитна съвършенност.

Но ако нещо присветне пред очите ти, докато потъваш и пътуваш към дъното най-вероятно ще е риба.Бързо замъглено сребърно петно от извивки, което се отдалечава и няма нищо общо с живота или смъртта ти.Морето ще приеме всичко, докато потъвам към този водарасъл безпорядък на дъното, оставяйки зад себе си това, което вече забравих-повърхността, сега покрита с високият полет на облаците.

Saturday, September 21, 2013

Дете

 Да разхождаш тялото си по плажа през зимата е неестествено усещане, почти нереално, за един едничък болезнено дълъг миг не съм сигурен в собствената си реалоност.Или по-точно до колко моята реалност, е споделяна от останалите.
  
Отклоних се.Имам този навик, макар, че няма как да знаеш, нито да забележиш.Ето пак.

Та, брегът през зимата е едно доста странно и шибано място.Като за начало е трудно да се стъпва.Песъчинките се набиват в грайфера на кубинките и проклетите неща стават като окови, ако не си ги харесвах толкова щях да ги събуя и захвърля.Духа.Морето сякаш реве срещу теб, гневи се единствено на теб, а устата му се пени като на човек, който всеки момент ще ти отхапе главата ако можеше.Страшно е.Остатъците от набитите чадъри, стоят като кръстове в селско гробище.На садиста в главата ми би му харесало да е така-под всеки прът наистина да лежи мъртво русначе, или дебела германка, която дълго ще се разлага и храни червеите, буквално мъртво пиян великобританец.

Дори не съм приближил, постоянно менящата границите си тъмни ивица, която отбелязва до къде стигат силите на водата, колко мощно може да се засили и протегне до сушата.Обичах да играя с нея като дете.Когато водата се отдръпнеше се втурвах с всички сили към нея и й се присмивах, предизвиквах я да ме подгони пак, а когато вълните отново загребяха към мен, се втурвах обратно.Естествено не винаги бях достатъчно ловък и петите ми често се мокреха, но бързо ги разстривах в горещият пясък и всички минаваше.

От това ще стане много яка метафора за живота на някой наркоман, пфу, как не се сетих.Ето пак се заблях.

Виждам те.По-скоро първо видях обувката ти.Розово, мръсно ровозо, позацапано от калните песъчинки.С нещо като панделка, събрана с лъскаво копче на върха.Балетна обувка с токче.Кой ги мисли тия глупости и как ви ги продават?Събута и катурната.Не ми стиска да се наведа и да я пратя в солената бездна с едно мощно движение, но се спирам.Морето не заслужава, дори тази частица от теб, тази пантофка, някога е обвивала идеалното ти краче, била е опора на петата и събирала всички пръсти, а над нея се е блещукала гривничката ти за глезен.Това, а и ме боли рамото, няма да мога да я метна достатъчно силно.

С обувката във външния джоб на коженото яке продължавам.Няма къде да си прибиера дясната ръка и започва да почервенява и мръзне.

Виждам и теб.Лежиш.Опъната си.Бризът си играе с рокличката ти.Естествено същият цвят като обувката, късичка, може би малко над коляното.С дантела в краищата, с високо коланче над талията.Материята изглежда нежна и приятна на допир.Сигурно е била, но сега с целият този пясък по нея?Ръцете са изпънати на главата.Кръстосани, все още здраво вързани, с вече кафеви струйки квър, стекли се до лактите.Косата е разляна навсякъде около лицето ти.

Сивото небе не спира да гледа мъртвите ти сини очи.

Следва продължение...

Wednesday, September 18, 2013

novellus

 Зимата още не е дошла, но за лятото напомнят само недопитите бутилки мента и джин, скатани в хладилника; вече жълтеникавият загар по кожата и няколкото тениски прибрани в гардероба ''ако ни изненадат топли дни''.Със смяната на сезона се променя градът, а малко след това и обитателите му.Масите в градините на кафенетата пустеят и пазят спомени за отминала топлина под формата на петна или нечие издълбано име.От запотените витрини те гледат с навлажнени очи и червени носове, сгушили се в собствения си скут хорица, протирващи пръсти над димяща чаша гореща течност.
  У дома им  е мрачно , макар да няма четири след обяд, единствената крушка в стаята грее с цялата си мощ.Условията  са спартански.Нелакиран паркет с черни точици от изпуснати фасове, лющеща се бяла мазилка по стените, талашитени шкафчета, чиито чекмаджета отдавна нямат дръжки, радиотор от миналият век с топломер от новото хилядолетие.По пода има разхвърляни дрехи, на трикраката масичка до прозореца недопита бутилка евтино вино и две мръсни водни чаши пречупват светлината и правят дъга, която пада върху загубилото цветовете си чердже.До стената  са струпани на купчини книги, повечето прашясали с пожълтели листа и корици, които едва се държат.

-А когато си самотна?-попита той от банята, докато четката за зъби още беше в устата му

-Тогава си представям, че съм стара.-Изкикоти се тя, докато обличаше дългите си памучни чорапи, които стигаха до коляното.Изкрящо бели на пук на мръсотията, която цареше около нея.-Лежа си в старческия дом, чета списания за кулинария и плетиво.И пуша, пуша много, бръчките ми са запълнени от дим.

Още не бе довършила изречението и никотинената еднодневка вече бе кацнала в устата й.С бързо движение приближи пламъчето и запали.Вдиша, гърдите се надигнаха, клепачите притвориха.Едно ''Ммммм'' се изплъзна от устата й, преди тялото и да се отпусне с цялата сила на педесетте й килограма в скърцащия матрак.

-Да, или си мисля за клетките за зайци на дядо.Аз при клетките, вадеща пухкавите гадини една по една изпод теления капак за да ги погаля.

Изглеждаше почти комично.Бяло потниче, из под което настръхналите от студа зърна прозираха.Материята бе толкова прозрачна, че дори бенчицата на ямичката между гърдите се виждаше.Плисирана синя поличка, нещо средно между униформата на Т.А.Т.У. и шотладски килт, която се се набираше много над зоната на приличие и не скриваше почти нищо.

-Какво правиш?-попита той, докато подсушаваше косата си, а пенисът му се вееше свит от студа.Оставяйки мокри стъпки след себе си, приближи леглото.Тя отново миришеше на пепелник, синкави облъчета се плетяха от устата й към тавана, а пепелта от цигарата щеше всеки миг да тръсне върху жълтите, някога бели чаршафи.

-Гладна съм.

......
Отмести няколко руси кичура зад ухото си за да може да отхапе спокойно, макар да знаеше, че косата й не стои там повече от миг.От кроасана се стекоха няколко капки мляко, бързо попиха в чаршафа и се превърнаха в тъмни кръгове.

-Винаги съм се чудела какво ще е да си беден студент в чужда държава.Нищо освен книги и тютюн.

-Ей!-преглътна той.Халата му имаше шарка на дочена пижама от ранните седемдесет години на миналия век, лежеше на сивкава възглавница без калъфка, не се беше бръснал от седмица, а краката му започваха да смърдят почти минути след като се изкъпеше.Въпреки това, точно в този миг, той бе най-красивото, чаровно и умно копеле в шибаната си пост-социалистическа утопия.-ЗДРАВЕЙ!-почти изкрещя.

Държеше кутийка с пръстен.Пръстен, който съмнително много приличаше на халка от ключодържател.Кутийката беше пласмасова със залепен стикер на червена роза отгоре.Пораздруса я и пръстена изтрака.Тя се обърна стресната от зънтенето.

-Ще се омъжиш ли за мен?-повдигна рамене и се усмихна плахо, почти едва шепнеше.
Тя сведе поглед, няколко светли кичура покриха стъклено зелените й очи.Усмихна се.Първо усните се дръпнаха малко, а после се разтегнаха в почти грозновата гримаса.

.......
Докато косата й го гъделичкаше под завивката, той се подсмихваше.Сложил победосно длани зад тила си, излегнал се спокойно, гледаше изпокъсания юрган, под който се криеше жена му.Вече виждаше как се дипломират, всичко им се нарежда, преуспяват в кариерите си, но винаги намират време един за друг, не спират да се изненадват с мили жестове.Може да й прави уикенд за Свети Валентин всеки уикенд, тайничко да й купува бижута и да ги крие в дрехите й.Да й праща цветя на работа.Да боядиса спалнята в любимия й цвят.Да напълни дневната със саксии.Понечи да я целуне и да отмести за

Бе прекъснат от зъбите й.Прекрасните й бели предни резци, които се бяха впили в зърното му.Отви главата й, хвана я с две ръце и я отмести.Докато тя се кикотеше той огледа щетите.Нямаше кръв, но следите бяха дълбоки и тъмно червени.Ясно се виждаше къде е засмукала кожата.

-Мамка му...-погали я, докато тя му извръщапе гръб, докосна с пръст гърдата й, като малко момченце-Е?

-Какво?

Наведе се над нея, облиза нежно меката част на ухото й и подрънка с кутийката до главата й.

-Да или не?

-А това ли?-Тя се обърна към него, носовете им почти се допряха.Премигна.Вгледа се в него, в косата, която бе избърсал във възглавницата и приличаше на сресан от ''специално'' дете, усмихна му се.-Не!-стана и взе жилетката си.

Още смутен, той се разхили.Та това беше игра.Сграбчи я, събори я на до себе си.С едно единствено светкавично движежение се озова върху нея.Сграбчи китеките й и ги разпъна, впи устни във врати й, после зъби, после пак устни.Натисна я с тежеста си.

-Целуни ме!-Заповяда, но без успех.Шамар, може би по-силен от колкото трябваше.Пусна ръцете й, погали зачервената буза.Изкривената й физиономия се измени в дяволита усмивка.

-Попитай ме отново-изсъска, докато беше под него.

-Ще се омъжиш ли за мен?

Очите й останаха затворени, преглътна бавно и сухо.

-Не.

Отмести се от нея, скръсти ръце и легна върху тях.Обърна й гръб и вдиша дълбоко.Стаята още мирише на шибаните й цигари.

-Мили, може да си мисля за теб от време на време.В старческия дом.Ще си мисля какъв добър улов си бил, как си щял да се харесаш на мама, може и той щеше да я хареса.

-Млъкни.

-Наполеон е обсадил Москва месеци...

Обърна се и я погледна.Среса го, като прокара пръсти през гъстата му коса.

-Ще върна пръстена в заложната утре.

-Добре.-въздъхна тя.Изпиваше го с поглед, искаше да се слее с него, трябваше да станат едно, точно тук в тази кирлива дупка.
Той я изучваше.Вгледа се в ключицата й.Колко странна издутина, разположена по средата на нищото.Щеше да се засмее, но тя го секна.

-Попиай ме отново.

-Какво е това?

Устните й трепнаха.Доближи се до него, като не отместваше поглед от очите му.Русолявите й дебели вежди се събраха и повдигнаха.Тънката й горна устна, покри долната и я прехапа.

-Искаш ли да бъдеш моя жена?

Тя се повдигна към лицето му, което бе на милиметри.Връхчетата на носовете им се доправя, чувстваха дъха на другия върху своите устни.Той отвори уста, да поеме нейната, но го спря.Усмихна се.

-Не.-и го захапа, нежно и дълбоко.Всмука юздичката над устната му и я погали с език.

Той понечи да се изправи.Тя го задърпа за ръкава.Шамар, с опъкото на ръката.Тя падна и покри с длани пламналата си буза.Докато той стоеше седнал и се оглеждаше за обувките си, го връхлетя.Започна да го души с лакът и впи зъби в тила му.Тънка струйка кръв шурна и закапа по зъбите й.Използва цялата си тежест и стовари лакътя на свободната си ръка върху глававата му.Бе бързо изхвърлена и почти падна от леглото.

-Кучка-заплю я той, докато опипваше раната на врата си и се опитваше да попие кръвта с халата.
Вместо симпатия, получи ритник, прави в брадичката от съвършенният й бос крак.
Тя избяга на малкото балконче от половин квадратен метър, което смееха да наричат тераса.Запали две, постави ги в устата си и жадно засмука.Тъпото копеле не разбираше, че не иска да я питат.Искаше да я вземат, да й заповяда да негова.Шибаняк.Не може да се сети, че е съб, не само в леглото.
Влезе и започна да се облича възможно най-бано.

-Щастливка си ти, да знаеш.Може един ден пак да ти предложа.

Легна до него.Сложи брадичка на гърдите му.Главата й се издигаше, когато той поемаше въздух.Гледа го дълго.''Какъв тъпак'' помисли си.

-Може би съм.- каза и отскубна косъм от носа му.