Friday, December 21, 2012

Confused out of my mind.

Искате ли нещо смислено?Кофти.Смисъла, логиката и дедукцията се изпариха, като последните капчици алкохол по гордо прокламиращото своята трезвеност гърло.Та ето ви малко объркване, ако иамте време.

Получих съвет, отдавна.Простоват, но същевременно крайно комплексен, като маструбация без пръсти.''Бъди себе си''.

Няма по-шибан, логически абсурден, притеснителен и обезпокояващ съвет.Знаете ли какво бе моето ''себе си'', когато го чух-депресиран, изплашен, самотен инсомниак със склонност към наркомания.Да бъда това ''себе си'' не бе вариант, нямаше как да се справя.Но ако ''себе си''-то, което трябваше да бъда, бе различно-ок няма проблем, веднага, къде са останалите инструкции, задник?

На тази възраст, по това време да чуеш нещо подобно е, като да стоиш в горящ апартамент, а напушено хипи да ти обяснява ''споко пич, седи грей се''.

Не можех да разгадая тайната на вписването, на принадлеженото към групата, на моделирането по калъп.Събуждах се по сред нощ, стреснат от просветления как да се държа в обществото-усмихвай се повече, извинявай се, бъди по-мил.

Появявах се на училище с огромен пакет желирани бомбони и ги раздавах на всеки, който ме поздравяваше.Гледах как хората движеха ръцете си, смееха се, стояха.Опитах се да ходя различно, да говоря различно, да се обличам различно.Дори си имах собствено лафче, което отдавна напусна паметта ми.

Не бях себе си, но небиването себе си, не е ли пак да си себе си?Как иначе ще бъда?

Все пак проработи, поне малко.Пак бях сбърканото и странно дете, но си имах малко повече пространство, а то ми бе необходимо.С него ''бях'' себе си, всъщност ''бях'' върху всичко около мен, постоянно.Опитах да бъда бруталната си откровенност, като споделях фъшкиите, които изпитвах без значение дали са обидни или егоцентрични.''Бях'' тъмнината си, където криех най-лошото от себе си-лъжех, крадях, застрашавах хората, които обичах.Това бе вариант на ''бъденето на себе си'', но бе ''бъденето'', което исках да ''бъда''.

Та, има ли смисъл, или е просто объркване.

Спомням си единствено гнева, който изпитах когато си спомних за шибаният съвет.Тъпото лице, надвесило се над мен, което се хили, бълвайки мъдрости.

Чудя се, защо това ме гневи толкова.Защо поняга под душа забравям, че току що съм измил главата си и го правя отново?Защо си представям как се крия зад дърветата на някой хълм, скришом гледайки собственото си погребение, и защо тази тъга ме успокоява?Защо понякога правя тихи неволни въздишки, когато си спомням срамна случка от миналото?

Да бъда себе си, все още е просто объркване.Всеки ''е себе си'' по всяко време.Съветът трябва да е-''Направи своето себе си, едно добро себе си''

Saturday, December 15, 2012

Wednesday, November 14, 2012

Черно

  Удобно излегнал се в коженото си ложе, своднича на курвенската ти самота, мило гарванче.Полегнала си удоно, глава положена между ръцете, устни разпънати в кърваво червена усмивка, коси пръснати по белия копринен бюст, крака сключени един в  друг.Взираш идеалният си образ, събирателен лик на всички музи, засенчен единствено от своята незаменима прелест.

 Нравът ми отново надделява над болния ми разум.Подръпване на верижката, шамар, скубане, целувка.Истината пропълзява по гърлото и се сипе от устата, като черна храчка на талази, процеждаща се между зъбите, струеща по брадичката и гръмко капеща в краката.Бясна си на мен и си гневна на себе си.Чувството на ненавист те затиска с цялата си мощ, единствено крещятите фрази, подписани с шамари по лицето ми, го отместват.

Няма да те изпусна от поглед никога, нито ще извърна очи назад.Скоро, много скоро, ще знаеш, че съм те напуснал.Ше разпъна ума ти, ще ти го начуквам отзад, докато изтезаваш душата ми.Хайде покажи ми, как ще си повярваш, как ще допълнищ сянката, която си, в образа, който някога бе.Мислиш, че имаш какво да предложиш, а баналните ти излияния галят неговото ухо, както някога се сипваха в моето.

Студеният душ винаги действа добре, освен когато не действа добре.Отместих неприличащия на мъж, дълъг бритон и забелязах в огледалото, че тънка струйка кръв се стича от носа ми, а езика ми започна да пари.Завива ми се свят, лежавам да посмуча малко лед, преди да се натровя с кафето.Заспивам и сънувам, как омайвам полугола девойка в дома си.Първо съм палячо, после обигран плейбой, а най-накрая мъжка курва.Свалям й звезди, а тя ми сваля панталона.Събуждам се от поредния SNOOZE на алармата, посягам да го изгася и нямам ръце.Погледжам надолу и нямам крака.Опитвам се да се подпра на рамото на момиченцето, което ме приспа, но я нямаше.

Случва се някога, някъде, някой да те превземе, да контролира битието ти.Когато ти казват, че не могат без теб-не лъжат.Когато ги прогониш, ще вземат парченца от теб.


Wednesday, October 17, 2012

Кучка



Скъпа кучко,

Трябваше да се съберем  днес, но така и не ти се обадих.Минаха години.Знам, че беше глупаво и безотговорно от моя страна, да не ти звънна, защото ти издържаш егото си на издръжката, която сърцето ми плащаше.Искам, обаче, да знаеш, че това бе нарочно.Макар, да ми се случва да мисля за теб, всеки път, когато съм около теб живота ми се сговнясва.Не живея в твоят свят вече.Преместих се в големия град, където успях да срещна хора като мен.Знаеш, от онези, които пушат много и пият кафе, докато не хванат хронична диария.Новият ми град е жив и вълнуващ-хората умират пред мен постоянно, толкова е хубаво.Настъпвам протегнатите просещи ръце на бездомниците, докато слушам новият си любим трак.Строят сграда, до моята сграда, а докато събарят една друга, въздухът се изпълва с облаци азбест.Вдишвам дълбоко и гордо издишам пушеците.

Кучко, живеем в свят, който се разпада(като социолог wanna be, трябва да го знаеш).Историците го наричат ‚модерен‘.Ето ви нещо модерно, шибаняци.Тинейджър, който друснал мъничко мета амфетамини вече няма лице-отрязал го с парче стъкло и го дал на кучето си, да го сдъвче.

Кучко, това говори ли ти нещо?Кой иска да живее в свят, където бъдещите възрастни, зрели хора, мразят отражението си толкова, че биха го откъснали.В свят, където недорасли пръчки, използват дупките си за да имат поне мъничко внимание, защото тати бие мама, а мама прави туршия.И когато същите тези малки барбита са пълни със сперма и слюнка, добавят към коктейла цяло шишенца приспивателни, се обаждат на любовниците си от болницата, твърдейки, че вината е тяхна!

Кучко, написах ти разказ.Забавен и тъжен.Ако е толкова добър, колкото си мисля, трябва не само да си уредиш ограничителната заповед, но и да ме арестуват.

Кучката се хилеше толкова силно, че слюнката летеше от устата й.Капчици попаднаха върху устните ми.Опитах се да ги оближа, но тя се опита да ми отхапе езика.Мразя те кучко.Обичам те.Всичко това се случваше в дома на приятелката й.Може би беше нейният апартамент , или някакво общежитие.Беше рожденният  ми ден, а тя бе моят подарък изненада-щеше да ме чука, независимо дали го искам или не.Честно да си кажа не ми допадаше.Не харесвах нея, факта че имаше още двадесетина пубертетчета, които щяха да гледат.Не ми харесваха и двете единадесет годишни курволячета, които се носеха оскъдни пижамки и пиеха бира(Добре де, може би едната бих й го сложил, стига да не са й поникнали къдравите и късите косъмчета там долу).Исках я тая шибана кучка.Имах нужда от нея.

Заведе ме в стая, която смърдеше на тор.Съквартирантката й бе толкова друсана, че дори не изпитваше нужда се изсере в кенефа.Поне го бе покрила с тялото си, което сега изглеждаше годно единствено за това.Извади машинка за подстригване от някъде.Какви ги вършиш, ненормална пача такава?Косата й пада на кичури, който се сгърчват на пода.Беше плешива.Изпитвах  силно, вкоренено желание, да й оближа главата.Да осмуча скалпа.

На къде отиваше тази вечер, освен до най-близката токсикология?Какво стана с добрите стари дни, когато хапвахме в мола, гледахме някой бозав филм, докато ти смучех зърната в тъмното кино и се прибирахме?Сега е чукане, чукане, чукане, ЧУКАНЕ!Напий се и рок и рол, копеле!Какво става ако не искам всяка вечер да съм пиян, ако искам да слушам и траш?

Изведнъж  кучката пак започна да се хили.Трябваше да се насиля, но и аз се закикотих.Удари ме в корема с цялата си сила и се сгърчих.Събори ме на пода и се покатери върху ме.Захапа врата, а после ухото ми.Обля ме пиперлива миризма.Стичаше от устата й по лицето ми, до брадичката.Разкъса ризата ми.Шибнах я в главата.Изненадващо, това й оправи настроението.Какво правиш кучко?Защо ми го ближеш?Не е близалка.Кисело е като краставичка, и чувствително.Не кучко, чакай, харесва ми, не се дърпай сега.О, виждам, трябваше да повърнеш.

Луничките й присветваха под светлината от запалките, който присъстващите на партито държаха в ръцете си.Заприлича на концерт.Всички рокаджий завикаха „Шибай!Шиабай!Шибай!Набий и го в задника!Като й се изпразниш, ми я подай!‘‘
Лампата светна отново.Купонджийте дори се бяха постарали да напишат оценки по десето балната на листове и ги размахваха, докато си търсех боксерките.Не е зле за първото ми представление пред публика.

Боли ме главата.Иска ми се да съм си в къщи, гледам star wars епизод 4, на касетка(версията преди добавянето на специалните ефекти).Всички спряха да крещят, а малките момиченца ме избърсаха.Кучката започва да се гърчи.Първичен писък се изражда от устата й.Ръцете и краката й се мятат във въздуха.

Минаха години и все още не мога да довърша разказа.Ще продължи когато и ако успея да спра да повръщам.

Винаги твой,

Най-голямата грешка в живота ти.

Tuesday, October 9, 2012

Post mortem part 2



 Шибаното на това да си луд, е че рано или късно лекарствата започват да пощят главата ти от вътре.Тъпкан с препарати се надрусваш с реалността-не онази твоята си, където жените пръцкат дъгички, а космите под мишниците са измрели заедно с динозвраите, а другата-където мечтите ти са делюзии, лъжите ти-плитки, усмивката ти-зъбата, а комплексите ти го начукват на егото.Намираш сянка от изпепеляваща светлина на манията си...

Не спирах да се изненадвам за какви неща мога да си мисля, докато се празня под душа.Е така де, няма да си пропилявам сутрешната си ерекция.Позволявам си малко кафе в рома, ще е тежък ден.

 
Единственото, което бе оставила у мен, бе наженен коршум, който прегаряше джоба ми.Поливах го с уиски, но не се получи, от парещия метал се надигнаха пушеци, които насълзяваха очите.Исках да видя какво се крие зад силуета ти, колко прекрасен би бил пейзажа, без да ми се изпречваш.Почти прозираше вече, ох колко ми харесваше как се отдалечаваш.Още един ден, една разходка, една ‚наша песен‘, една свирка  и щях да те виждам все по-рядко, когато притварях очи.За жалост трябва да се върна.

Всичко е както го помня.Никакво не е.Пълно е с хора, с прази лица.Ходещи рамчици-бунтар, тъпа пръчка, тревоман, на мама детето, позьор, я тая какъв задник има.Дъх на цигари, прокиснала бира.Харесвам да чувам как тежките ми стъпки отекват в коридора, напомня ми за онзи момент преди толкова много години, когато запъхтян катерех стъпалата за първи път.Мазилката все още се лющи, напикано жълтия десен по стените отива към повръщано зелено на места.Защо комунизма трябваше да тачи минимализма.Поне чистачките са си същите-творенията ми от последните месеци по бюрата са още тук.Продължава да е толкова студено, че пръстите да треперят, макар слънцето да припича. Празни приказки.Кога погрозняхте толкова всички?Не спирам да раздавам усмивки, колко съм весел, виждате ли ме?Хехе!

Влизаш.Заставаш мирно.Бе толкова бездвижна, само когато те чуках с пръсти.Възгордяла си се, чак сълза ще пуснеш, в чест на осанката си.Затисна ме ъгъла, затвори ме в мрака.Времето не минава.Изгаси ми слънцето, курво,  махни се.Айде остани, адреналина добре ще ми дойде.Целуни ме.Забивай устни в езика ми, всеки път, когато е в устата ти.Отвори уста по-широко.Прескочи предрасъдиците и ела седни в скута ми.После ще измиеш вкуса на доказателствата от устата си, 
обещавам, ела сега.Да, да, знам, виновен съм, ръце на тила, вържи ме, няма да се дърпам.Не спираш да отмяташ коси.Не съм забравил усещането да се спусна от усните ти по врата, да го впивам бавно зъби, докато не усетя как нежната кожа се пропуква под натиска, преди езика ми нежно да я масажира.Ума ми се тресе от образи-писъците и треперещи бедра, врелия восък изгарящ раните от ноктите ти.Още малко и ще се изпразня, сгърчен някъде из под лекцията.

Допусна ме до себе си, макар и за последно.Чуках.Освен, че беше заето, врата ме шибна през лицето няколко пъти.Докато лицето ми пламнти, изгаряно от погледа ти, си обляна в светлина.Сияеш.Не ти трябвам.Спри да размахваш затъпеното си острие, разбрах те, казах.Няма да те отегчавам с истории за съзряване.Ще си водя парада на дегенратите.Не ми пука, нито за теб, нито за него.

Няма надежда и е време да порасна.Пубертета все трябва да свърши някога.Напук ще се превърна в това, в което спря да вярваш.Е щеше ми се да се чувствам малко по-удобно в обвивката си, да не се опитвам да бъдя някой, който предпочитам да не съм.Надеждата се отчая от нас.

Wednesday, September 12, 2012



Хубаво е да се слагат точки. За да слагаш такива, обаче са ти необходими топки. Прилично големият ми кур може да се похвали с добри съседи, така че бе време да се сложи край на един толкова отлаган финал.

Идва момент, когато всеки достига стена.

Използвах припадналият си приятел като пепелник, докато стисках рандом цици. Доста големички, но някак губеха формата си, когато не бяха обгърнати от сутиен, отново подлъган от рекламата. Вече не съм цицоман, уви, извращенията ми растат заедно с мен и уви не заедно с ерекцията ми. Чифт хубави цици и мека кожа не са достатъчни – искам да ме дерат, да заемам покорни робини, които знаят кога да се бунтуват срещу господаря, докато се задушават в латекс, а копчетата на курсетите изхвърчат едно след  друго. Докато се опитвах да вдишвам само пушека от цигарата си като игнорирам тежката смрад на коз, амфетамини, пръдни, пот и загоряло месо, се чудех дали мога да накарам това прелестно русо момиченце да ми го лапне още един път преди да се стъмни, или пък да зачакам да припадне, за да ѝ го сложа.
Паузите от премигванията стават все по-дълги, остава ми време дори да мисля, докато клепачите се схлупват.

Хората порастват, курвите си остават с хоризонтално разположени путки, а ромът ще си е все така сладък, в компанията на шоколада с високо съдържание на какао и портокалови корички. Допивам своят, който май не е мой, защото по чашата има опчетъци от червило във формата на устни. Може в злоупотребите си с антидепресанти, алкохол и психотропи да съм станал травестит, знае ли човек. Не, трябва да се разкарам от тук, пиенето привършва, на тая дъха ѝ започва да смърди, а дрогата още не е разопакована.

Разхождах се, докато жегата се предаваше на все по-доминантната почти есенна хлад, когато осъзнах, че съм прекалено млад, прекалено рационален и прекалено не-сакат, за да се обричам на олтари. Няма по-хубаво от топлата прегръдка на успокояващата вяра, доминиращият олтар и, но да коленичиш пред иконизиран образ, на когото и да било, значи да му се обречеш. А и е ясно, че всеки добър олтар мълчи, няма как да знаеш дали отрязява съществуването ти, разбира те или той (тя в случая) има друг кумир.

Отупвам коленете, огарките от цигари що годе се изчистват, надигам се и правя крачка. Не поглеждам назад, знам, че ще почувствам присъствието на господарката, ако ме последва.

Проекта, ‚Открити писма до другото ми аз се закрива с това последно послание, линк към новото местенце, където ще разбърквам кашата в ума си, ще има утре‘.


Sunday, September 9, 2012

bipolar 2.0



Изпитвам безсрамна и злобна страст към миналото. Садистичното задоволство да усещам как студени тръпки полазват вратът ми, докато съзнанието ми ровичка болезнени спомени е незаменимо. Да губя опора под краката, в лоното на мрака, ме кара да се сгушвам в болката, която е толкова част от мен, колкото си и ти. Целуни ме, родих се, за да умра.

Джинчето е топло, чашката пластмасова, а бирите вече бошуват в стомаха. Така и не разбрах защо антидепресантите не трябва да се вземат с алкохол, нали цялата идея е да си доволен и весел! Наместил се удобно между две прекрасни кокетки, полагам усилия да следя разговора, който скача от „Оная курва“ на „Знаеш ли как се напих“. Все още ми е трудно да преценя коя носи по-малко на алкохол, очевидно са загрели стабилно, но моралният компас все още има някаква фукционалност. Ръцете се спускат все по-надолу по-гърба, усмивките стават по-широки, ‚не искам‘ става ‚недей‘, а след минути ‚не мога‘ е просто ‚ще ни видят‘.

Тъчи животецо мой, не спирай да тъчеш на стана си от болка. Прокарай черните си нижки през омърсения плащ. Не спирай дори пръстите ти да прокървят, съшии ми дреха, с която да ме облекат за последно. Пощади ме от нощта, стъпкала опорите, насилила ме да се подам единствено на теб. Трябва да спра да се жертвам на собствените си съмнения. Трябва да знам, че обичта е маска на потисничеството.

Бирата е гадна, но пък е много. Кавалерите отдавна са изполягали по масите, а девойките дивеят. Обичам да танцувам, да крада някое друго забранено докосване. Да разчитам желанието в очите, да ги гледам запъхтяни, потни и жадно да ми се отдават. Музиката е ужасна, топло е, въздухът не стига. Улавям я да ме следи с поглед. Тя ме улавя за кура. Погалване по лицето, оскубани коси, целувка, навън за по цигара, такси.

Обичах залезите с теб, защото гонеше луната, твоята полусестра. Винаги съм ти казвал, че си нимфа и принадлежиш на тъмнината. Изкривяваш реалността, рушиш разсъдък с финес и грация, като торнадо, вилнеещо на симфоничен оркестър.

Ръцете ѝ не намираха мира. Облегната на мен се опитваше да ме съблече, зъбите и настървено се впиваха във врата ми. Не ѝ останах длъжен, прекрачих грубата дантеленета граница на приличието и влязох в нея. Или съм доста вървежен, или алкохола бе лубрикирал не само социалните ѝ контакти, защото трите ми пръста се побираха с лекота. Прелитане през стълбите, тъмна стая, втора, легло. За миг се озовава върху мен, отървава се от всяка дреха и свян, шепне ми да нямам пощада. Давам воля на злобата си, прониквам в нея с ясната представа, че ѝ е трудно да разграничи болка от удоволствие. Часове по-късно ме моли да спра. Допушвам си цигарите, изпивам ѝ бирата, и лягам до нея.

Все още помня, че обичаше да спиш, много. Заспиваше с дебилна усмивчица, защото знаеше, че ще си увита около мен, слънцето отдавна ще припича, когато се събудиш, а закуската най-вероятно ще е калорична, сладка, леко алкохолна и поднесена от мен. Често, ако не винаги, отварях очи преди теб. Тишината бе оглушителна. Образът ти застинал и спокоен. Кабаретната дама бързо сменяше корсета за въз широка тениска, вързана коса, леко размазан грим. Не ми пукаше за разбитата устна, нито ми дреме за разбитото сърце. Ще бягам от теб, обикаляйки света, само за да те намеря отново. 

Бавно отворих очи, аромата ми се стори познат.Ти лежеше до мен.
        -Беиб, защо не изпием по кафе, а после може да изтръгнем сърцата си.

Thursday, September 6, 2012

barf

Гъста храчка се мъти в гърлото ми. При опита да бъде излплюта повлича със себе си полусмлени фъстъци, които очевадно съм ял снощи. Поредна сутрин, в която се събуждам изненадан, че съм в леглото си, а на всичкото отгоре и завит. Доволен от приличния вид, в който се намирам (като изключим телесните флуди по мен, които държа да подчертая са си само мои), започвам да събирам спомени. Откъслячните моменти бързичко ми профучават като трейлър на предходната вечер. Филма няма добър сюжет, героите са плитки, сценарият банален. Честно не бих го гледал.
Черният ми дроб се опитва да ми го върне за снощи. Получава му се.

Обичайната закуска. Самосъжаление. После просто съжаление. Омраза. Автоагресия. Почесване на топките, бърз душ.
Безцелни дълбоки размисли. Бе добра идея да поизчистя или поне да си изясня дали съм пиян или с тежък махморлук.

Настина няма по-страшничко от това, което сам си причиниш, познаваш слабите си места и съзнателно или не се целиш. (Готинко как горното няма нищо общо с това а?) Факт е и, че макар автоагресията привидно да няма екстровертен извършител, е провокирана от оценка дадена от другите. Не е от значение дали ще е пряко обвинение, просто жест и дори поглед. Не е важно дали ще е цялостна оценка, която те генерализира и слага в група, базирано на незначителен и често външен белег. Тази чужда присъда, този тих акт на насилие наранява.

В това жените са ненадминати (Оп ето я генарализацията). Не бива да се притесняваш, когато рандом девойче си пръска вените на челото, докато ти вика. Пука ѝ, опитва се. Вцепеняаващото е, когато горе упемеанатата рандом чернокоса (не, бе, наистина няма по-хубаво от тъмните коси) си замълчи. Изтезава те не просто да разгадаеш мислите ѝ, но и оценката ѝ. Възпитан си, че трябва да чуеш мнението на душицата и да го следваш. Ослушваш се и свръханализираш всеки акт като замислен от гестаповци. Когато тя го усети, навежда лекичко червената свещ и восъка прокапва по ума ти. Парещото удоволствие събира целият rock and roll във вряла капка. Застива и пак, връщаш лентата, доливаш, натискаш replay и се чудиш, какво, къде, с кой, защо..

Оф деебиш и логореята. (Ще ти спестя гугълването, нещо като вербална диярия е).
Мила, намери ми гроб, който ще ме удържи. Мълчанието не помага. Вкленчен съм за спомените, които бързат да си тръгват през прозорците и вратите. Знаеш, че ще си пукнеш сам, когато дори миналото, дори греховете, те напускат.
Какво следва, вечното питане. Инфантилно гадаене на предстоящото, зададено от безсилно дете.

Карибско кафе и после само карибско. (Винаги, като се напивам с ром рано рано се чувствам като Джони Деп в карибски пирати)