Friday, August 31, 2012

A Man Mildly Torn

Лежах гол, скръстил ръце на тила си. Обичах да я гледам докато се оправя – грация и изящество, които биват превъзхождани единствено от артистизма, с който ходеше. Ръцете ѝ бяха пъргави, движеше се, игнорирайки заобикалящата я среда, малко червило, потупване с пудриерата. Бунтовникът в рокля и кецове се превръщаше в кабаретна дама за секунди. 

Понечих да стана. Приближих я, посрещнат от обичайния аромат, класически тежък парфюм. Поставих ръка на рамото ѝ, отметнах леко косата ѝ, и поставих устни върху ключицата.
Обърна се. Видях как острието проблясва за миг. Закашлях се. Трудно ми бе да се задържа на крака. Край.

Колко е светло. Пламъците пълзят към тавана като поглъщат всеки спомен, всяка частица от съществуването ѝ. Шегувах се, че в пъкала поне ще е топло и ще се видя с познатите си, но пътят към пушеците е пътят на успокоението. В лоното на сивкавия дим и прахта, пронизваща очите, намираш утеха от страховете, които са те тормозили приживе. Белязан с ужас от слънцето, предаден в ръцете на луната да изтлея отворен. Как бих могъл да забравя?

Сладкото чувство да се предадеш на ангела, който някога отричаше, а сега презираш. Ражда се у теб и страха те завладява. Съмнението започва да пълзи по вените ти, кара мъжа в теб да се покаже за първи път. Светът се срива под краката ти, когато усетиш сърцето ѝ в ритъм с твоето. Всеки ден е ново бойно поле, убийство и прошка в меките ѝ обятия. Сменяш маската на живота си, за да прикриеш объркването. Искаш да замениш душата си за нейната, за миг да разбереш какво усеща.

Освободи ме поне тази нощ. Искам да пръскам отровата си. Искам да видя как очите ѝ се обръщат, а краката треперят, докато ръката ми пука всеки капиляр във врата ѝ. Да хвана главата й, докато се опитва да забърше още топлата сперма по корема си, докато не чуя звучно изщракване. Да се приплъзна по гърлото ѝ, да видя дали ще изтекат демони или неприкосновена невинност. Глада за правосъдие тече по мен и се влиза в душата ми.

Бягай кучко луд съм. Вкусих от болестта и капка не ми стигна. Отдадох се целият. Усещаш ли ме как бленувам писъка ти? Невинна си била? Никой няма грехове, изроде!

Кой е невинен се изпуснах, докато се ориентирах в стаята. Изобщо на някого пука ли му? Справедливост няма, тя е провал. Маскарад. Лудост.

Ей, курво шибана, обичам те.

*Заглавието е анаграма, разгадай го и спечели награда-Уикенд за двама в Слатина*


Wednesday, August 29, 2012

happy happy joy joy

Млад съм и бързам да остарея. Пропилях прекалено много време, видях твърде малко. Причиних мъка, тъга, глъч. Изрекох безброй лъжи. Макар годините да не са се разписали по лицето ми с бръчки, виждам света през тъжни, насълзени, грохнали очи.

Това е моят свят. Има пияници, изнасилвачи, побойници, дегенeрати, зоофили, копрофили, роднини, момичето, на което никога не му дреме – цяла върволица хора, наредени зад катафалката.

Потопете ме в уиски и ме запалете.

Това е домът ми, лежащ на основите на лудостта, иззидан с депресия, декориран с пукнатини и боядисан в цветовете на детинска невинност (не, нямам предвид в кръвта от разкъсания химен на 12 годишни девици, развратници такива). Ключалките не са за да държат злодеите навън, а по-скоро да ме държат затворен.

Това е тя. Хапе и дере. Забива нож в теб и го завърта с най-лъчезарната усмивка на света. Нарушава, прекъсва и покварява. Вечният въпрос за атеиста, последната истина за вярващия.

Това е умът ми. Скрит зад баналното лице, където болните ми мисли се крият. Интересното за тази неоползотворена, спиртосана тъкан е, че всеки отговор, който открия, е в основата на ново клише.

Това е пръстта, която лежи върху тялото ми. Майката земя, която ще роди мъртви цветя.

Sunday, August 26, 2012

Minimalism

Стоиш и чакаш. Дали ще те прибере тя или гроба няма значение. Попадането в студената земя, докато всички гледат в захслас с надеждата да не се надигнеш, или в прегръдките ѝ носи еднаква утеха.

Нядяваш се на развалини, кървища и паднали грации. Очите ти присветват в мрака. Тъмнината остава безразлична към пламъка в тях.

Спомняш си за очите ѝ с цвят на хаос и дъх, който говори. Като вълна се разбива в теб, докато отронва парченца от същността ти и ги повлича със себе си.

Тръгваш към дома, към нея. Раните ти говорят вместо теб. Калта сама се отмества и ти прави пътека. Знаеш, че никога не е далеч, долавяш я.

Събуждаш се с Ами сега? на уста.

Thursday, August 23, 2012

Forever yours

Нямам срам, свят, страх, вяра, воля, сън. Не виждам лошо в насилието над животните (да сте еволюирали по-рано глупави твари), нито над децата, гледам параолипиадата и се заливам от смях. Пуша, пия, дрогирам се, чукам без презерватив. Нагъл съм. Лъжа (най-вече себе си), крада, наранявам, вулгарнича, издевателствам, подигравам се, всеки път когато имам възможност.

Имам готов списък, издълбан с нокът на стената, с всички възможни методи и техники за разпорване на гръдния ти кош и отстраняване на неуморната фабрика за емоции.
Не съм завършен. Рогатият не спира да ме рисува, боята още се стича. Не ме докосвай! Никога не ще съумеш да се отмиеш от мен. Бягай преди да съм те заблудил, че съм способен на нещо друго освен тормоз.

Щом си толкова смела ела. Ако не те е страх да се нараниш, няма да ми пука. Няма да трепна докато ръцете ми са впити във врата ти, очите се обръщат в орбите си, а ноктите ти са впити в косите ми в борба за живот.

Бил съм опасен за себе си, а не виждаш колко съм опасен за другите. Това, което наричаше лъчезарна усмивка, мила майна, е процепът в маската, през който се виждаше пламъче от инферното на гняв, което ме изгаря.

Каквото не те убива, не те прави по-силен. Каквото не те убива те осакатява, белязва те. Ставаш забележим за първи път.

Аз съм инфекцията в тънката игла, която сама забоде в бялата си кожа. Остави ме да се храня от теб. Сега бързо ме премахни, защото ако отново стигна до целта си, това ще те убие.

Предупредих те, че ще те изчукам. Предупредих те, че ще те обичам.

Sunday, August 19, 2012

Ще ми се да го знаех вчера, а утре ще съм го забравил

If I am going to have a past I want to it to be multiple choice

Да преследваш каквото и да е постижение в живота е пагубно. Да закачаш потенциала си също. Нещо толкова вътрешно за света ти, като евентуалната възможност да се реализираш, не бива да се докосва до екстровертните ти желания, които са ти наложени и си приел за свои несъзнателно.

От друга страна на всички ни е присъщо бленуването да се развиваме, било то за да можем да имаме всички курви брааат или най-после да ни стане ясно какво точно се е опитвал да каже Маркс. Копнежът на красивия човек, затворен у теб, който макар да се изкарва агресивен и вулгарен, е скромен и мил. Това човече, копнеещо за реализация, осъзнава, че пътят към знанието не е осъзнаването на всяка брънка от процеса, а комуникацията – другите хора около него.

Ако всички хора, които не са успели да се реализрат, било то  в сравнение с личните им желания или очакванията на социума, в който се опитват да функционират, или иначе казано, могат да бъдат генерализирани като неудачници (във всички аспекти), имат нещо общо, то това е че първото, което излиза от устите им е АЗ, а още по-често АЗ ИСКАМ. Затова никой не ги харесва и биват изтласквани в покрайнините (както в Надежда 10, така и в папката с просто познати), защото това, което за тях е АЗ, за другите е ЕГО.

Постоянното повтаряне на АЗ е еднопосочен билет за in the middle of nowhere. Вгледай се в другите хора, спри да съзерцаваш себе си. Тогава ставаш интересен. Позитивността, топлината и чарът ти идват от откровенния интерес към другите (или към нея).
Престани да инфантилничиш, никой не ти е виновен за собствените несгоди. Съди се, дай си най-строгото наказание, размишлявай в собствния си затвор. Порасни, не очаквай на хората да им пука.

Истинските герои и новатори са тази, които живеят тихо, те ти дават реална възможност и шанс. Може да се развиваш и да откриваш нови светове дори в кварталното кафене благодарение на тези прекрасни мълчаливци.

Ако животът има тайна, то тя е да забравиш себе си, обезличи се.

Не очаквай другите да те впечатляват. Откровенно трябва да ставам рано сутрин, защото не ми стига време да мразя хора, които казват неща от сорта на не съм впечатлен – животът не е цирк пълен с акробати и клоуни, които тръпнат от вълнение, за да те накарат да ахкаш всеки изминал ден, неблагодарна машина за лайна. Ако имаш толкова високи стандарти и не откриваш радостта в ежедневието; ако топлото кафе рано сутрин, поднесено от любим човек, свенливия поглед на момичето в автобуса с поруменели страни, тежките китари, кънтящи в ушите ти докато грачиш, поредният епизод от любимата ти сага, хапливият вкус на газираната напитка, нежният аромат, който остава след нея, когато ходи пред теб, разкривайки ти чудесна гледка на дупето ѝ, ако тези скучни ежедневности не успеят да потикнат зараждането на радостта от това, че си човек, то животът се е отказал от теб.

Възхищавай се на най-болното и банално ежедневие, впусни се през глава в комуникация с хората, не ставай марионетка на стигмата. Възхищавай се на всеки – да, много пъти ще си разочарован, но възхищението е най-близкият до същността ти акт, който винаги води до съзряване и доопознаване на заобикалящия те свят.

Учи се със и от други. Образованието, в своята основа, не е нищо повече от беседа с любовник или приятел (разбирай и метафизичните им превъплащения) – за секса, галактиката и всичко между тях. Достигането на майсторство е изцяло благодарение на другите, никой гении не е станал такъв самостойно, най-малкото му е необходима тълпа, която да признае бунтарството му за иноваторство.

Споделянето на благата на живота е само по себе си благо на живота.
Всеки, който срещаш в ежедневието си разполага с повече власт от кой да е монарх в историята, защото разполага с опит. Знанието същото като истината ли е? Без потвърждение и дефиниция всяко знание е просто парче мета-информация, записано в историческите архиви.
Не бива да приемаш нищо на доверие, изпитай го на собствен гръб. Може да приемеш, че света (целия или твоя личен) и всичко в него (съдбата му, ако щеш) е дело на висша сила, или да го опровергаеш, да ръководиш постъпките си, да не търсиш оправдание в другигу. Валидирането на информацията трябва да идва от личния ти опит, не от външна сила.
Вярвай в себе си.

Спазвай етикет, докато се наслаждаваш на хаотичната бунтарска свобода.
Не спирай да си задаваш въпроси, а след това си задай въпросът и заради отговора.

Тя се обърна докато се разделяхме. –
Това любов ли е?
Всеки ден ме изнеднава. – Това любов ли е?
Тя ме хвана за ръка и положи глава върху гърдите ми. –
Това любов ли е?
Среса косата ми, докато ми прошепна, че съм й мечта. –
Това любов ли е?
Каза, че вижда целия си живот с мен. –
Това любов ли е?
Сгодихме се. – Това любов ли е?
Никога не спирай да бъдеш дете. Наивно оставяй всичко на открито, смей се на недостатъците си, говори с другите за техните. Говори без проблем за всички техни и твои проблеми, модериран единствено от черния си хумор.

Принадлежи на екстровертното. Преструктурирай съществуването си като го направиш прозрачно и отворено за всеки.

Не спирай да я обичаш.

Thursday, August 16, 2012

great minds fuck each other

Аз: Първо, господин Кафка, благодаря, че отделихте от натоварения си график  и ми позволихте да Ви откъсна от шибането с камшици, вечното горене на глада, набиването на шипове.

Ф. Кафка: Наричай ме Франц, преспокойно. А относно шибането, горенето и другите такива практики, режисирани от Рогатия не са толкова лоши колкото звучат в книгата на разпънатия. Приживе също ми допадеше да ме хапят, дерат, бият. Особено, ако бяха чернокоси и доминантни.

Аз: Допадаш ми Франц, кажи ми сега за какво мислиш тук, имаш цялото време на света.
Ф. Кафка: За любов, за какво друго?

Аз: Затворен си в пъкъла, всеки ден кожата ти изгаря, месата ти капят, очите ти се стичат по лицето, а ти мислиш за нещо толкова оптимистично?

Ф. Кафка: Оптимистично? Говорех за любов нали, не – не бях достатъчно ясен. Мисля си за моята любов.

Аз: Коя точно? Първата ли?

Ф. Кафка: Не, първата е като първото ми стихотворение, посветено на нея. Искаш да кажеш толкова много, че накрая не казваш нищо, чувствата галопират през главата ти като жребци в пламтящ обор. Мисля си за голямата, истинската.
Аз: Коя беше тя?

Ф. Кафка: Не мога да ти кажа, не съм сигурен, дори не помня или е от свян. Тя ме е забравила  вече, мисля, има си нов свят, който сътвори без мен. Наименувал съм я различно във всяка една книга. Страдах обаче от арогантността и напереността на младия творец (писател – някои ме наричаха приживе), мислех, че чувствата ми са присъщи за целия свят, че всеки, най-вече тя ще ме разберат? В повечето случаи дори бях прав. Виждаш ли, имам добра логическа мисъл, бива ме и в шахматните етюди.

Аз: А когато не беше прав?

Ф. Кафка: Като чувствителна, екстровертна натура, често ми се е случавало да изразя емоция и всички да реагират с благозвучното К‘во, или както се казваше по мое време – Извинете господине, но не успявам да вникна в семантиката на изразената от вас емоционална нотка, бихте ли желал да внесенете светлина относно съобщението, което душата ви иска да ни предаде. В такива моменти, често ме хваща срам.

Аз: Мисля, че разбрах, но кажи ми кога се случи всичко, знам че тук долу на жегата и нямаш представа за времето като нас горе и съм почти убеден, че нямаш facebook timeline, но все пак би ли опитал да позиционираш този период във времето?

Ф. Кафка: Прав си, не разпознавам отминаващите времеви отрязъци както едно време. Мога да ти опиша какво усетих, как се свързах с поезията, с литературата, с творческото си аз, когато я имах.

Аз: Моля.

Ф. Кафка: Тук няма да сгреша, ако кажа, че ще е тривиално, познато, може би дори банално, но точно затова много хора се идентифицират с казаното и написаното от мен. В мен се бе отворила невъобразимо голяма дупка, кратер, който копнееше и бленуваше за болка и радост – тази неизмерима мешаница от тровещи емоции, свързани с красотата. Откриваш се за природата и славата и изведнъж се свързваш с всеки поет, разбираш всяка любовна песен и се взираш в изказванията на всеки художник, с неговите меки, пастелени тонове. Тази експлозия в ума и сърцето ми не ще се повтори повече. Никога не те напуска и ти дава нова призма, която да придържаш до луната, нов светоглед, нова философия, нова цел. Никога не можеш да се възстановиш напълно от този момент на възторжена безгрижност, остава си с теб като добър опиум, винаги си леко замаян. Учи душата ти, ако ѝ позволиш, че всяка истински голяма любов е несподелена, защото е толкова голяма. Това е крайният акт на даване, отдаваш толкова много, че е невъзможно да получиш същото в замяна – жертваш се, съзнателно. Това е като... като цялата енергия, която те изгражда, това което искаш да бъдеш, това което обичаш, това за което мечтаеш, да експлоадира. Не е възможно един човек да ти предложи същото по един взаимен начин.
Толкова е важно, че всяко действие е акт на почитане, ритуал дори, молитва и копнеж за дълго благоденствие. И разбира се, това бе единственото, най-важно нещо в живота ми. Дори тук, когато клепачите ми не залепват за очите, когато хиляди озлобени насекоми не ги хапят, когато не се давя в реките от вряща кръв, я сънувам, треперя.
Такива огромни любовни саги, обаче, се разиграват във всяко училище, село, град, държава по света. Продължава. Всичко е масивна емоционална енергия, която се разпространява, защото очертанията на човешката плът не могат да я удържат. Често, когато се разочароват като мен, хората я потискат, задушават я в прегръдките на покварата. Това ме натъжава.

Аз: Какво би посътветвал някой, който търси истинската любов?

Ф. Кафка: Да си зададат въпроса дали искат да бъдат обичани или да обичат. Ще си позволя да използвам мръснишка, вулгарна метафора. Вземете гейовете. Не, това няма да се хареса. Вземете например лесбийките. Концепцията за пасивност и активност при ласките. Има хора, които са 50/50 могат и дават/получават обич в еднакви количества (Кой по Дяв..шшт да не ни чуе, но обич не може да се мери, разбирай го като метафора). Повечето хора не разбират тази концепция, не осъзават, че партньора им иска да е обичан по-малко и да обича повече или обратното. Разбираш ме, надявам се.

Аз: Мисля, че да, като при лесбийките.

Ф. Кафка: Да, при тези прекасни дами (от които тук имаме прекалено малко, ако смея да отбележа) си пасват дори визуално, лесно е да различиш, кой се отдава по-малко и получава повече. Да говориш за любовта си с ближния, да сте наясно какво искате да получите и да дадете е неизменна част от съзряването ви като хора.

Аз: Какво е накарало твоята любов да остане с теб толкова дълго, какво би върнало любимата ти при теб, какво би я задържало?

Ф. Кафка: Иска ми се да знам, живите се разболявате и ви минава. Ако трябва да кажа нещо ще е клише, старо колкото самия пъкъл. Смях. Смейте се. Осъзнайте грешките на другия, покажете му ги, той никога няма да ги открие сам. Говорете. Кажете им, че всъщност неперфекционизма им ви харесва, малките белези на човещина, които покриват лицето им.