Sunday, August 12, 2012

bipolar


Надявам се, мила, че няма да те обидя, ако заявя крайно открито и без свян, че си визуалното превъплъщение на абсолютния перфекционизъм.
Това трябваше да е кратък сбор на утопични идеи за онези прекрасни същества с крака, които се обиждат, когато докосват земята. Идеализирането на жената като муза, вдъхновила морално развитие и социален прогрес; на онзи жест с премятането на косата през рамо, който ти дава мир, успокоява те и знаеш че всичко ще е наред, то такава прелест не би била възможна, ако света не бе идеален; глас, който те кара да се наведеш напред, разтреперан и развълнуван като на пиеса; на девойките, чиито усмивки спират сърца, а схлопените им клепачи карат колената ти да умекват, и всякакви такива прелестни  сравнения, които не са достойни за грацията, с която тя разчупи стереотипа и продължава да сияе над всички неуспешни срещи между сперматоизид и яйцеклетка, които смеят да се зоват хора.
Няма смисъл да го правя, защото мъжете знаем как ни действат, а тя може просто да се погледне в огледалото. От една страна си струва – спускането на думички е като хвърлянето на хартиени самолетчата от покрива на панелното блокче – еднакво безсмислени действия, докато парчето хартия не попадне в краката ти, накара те да го заобиколиш или думата те накара да извършиш вече забравения акт на замисляне (to ponder).
От друга страна, обаче, по-добро от думите си не мога да предложа. Никога няма да съм особено красив, чаровен, забавен. Имам си хапливите закачки и ще си ги пръскам, където искам (следвайки тази логика мога да еакулирам върху всяко перде, килим, завивка в дома си пък!). Думите ми са както защита, така и провокатор на насилие (ох! ти знаеш мила моя).
Вулгарно би било да правя генерализации, особено за жените – горе упоменатите нимфи с верижки, шипове, усвоили изкуството на раздразнителното съблазняване, но просто кучки, които нямат чувства. Ще чуете мъж да казва намерих си някой, тя е невероятна, ако не съм с този човек съм прецакан, не мога да продължа, тя промени живота ми, имам работа, не издържам, трябва да съм с нея, ако не съм с нея ще си умра сам, алкохолизиран с впити в задника боксерки . Жените от друга страна се чувстват по абсолютно същия начин, когато стане дума за обувки.
Достатъчно пиедастилизирал, не-баш-трезвата си мисъл, смятам, че е време да напиша  плаеменно за личния си сърбеж (все пак почти половин страницата не съм се оплаквал от раздялата ми с нея).
Ницше казва, че основният конфликт в същестуването ни е между Аполонските и Дионските инстинкти в гръцки контекст. С други думи, оснавната причина да се чувствам разскъсан от вътре е, защото, от една страна, бленувам за мирис на полунощ, вкус на вино, разляни коси по лицето ми, готов  да загърбя атеизма си за бог, който ще ми я върне. От друга страна, остава реториката, разума, логиката. Ума ми си разиграва битки между страст, секс, кръвоприлотия, агресия и уравновесени помисли, музика, поезия, изкуство. Биполярно разстройство – казва медицината, да бъдеш човек – казвам аз. Нима цялата история на расата ни нямаше да е една прекрасна утопия, ако дивацита имаха малко повече разум, а затъналите в логика  и дедуктивно мислене бездушници бяха малко по-човечни?
Реалността започва да вкисва, а поведението да девиира с големи амплитуди, когато този конфликт се пренесе отвъд границите на размишленията. Целият ми живот е воден от желанието. Започна със захарта и шоколада. С течение на врамето бяха заменени от цигари, секс, алкохол. Разликата не е голяма, и двете изискват огромно посвещаванеи често след акта на консумирането им  изпитваш натрапчивото чувство на вина и себеотвръщение (или само аз съм така?). Така разума ми, логичната мисъл, стана слуга на любовта и страстта. Не е защото логиката е по-маловажна, тя просто е медиатор, губи битката срещу желанието. Сянката на първичното искам е вълнуващо място, в което повечето хора живеем.
Фактите пречат на истината. Истината е нещо по-фундаментално от простите факти (да, бе изневерих ѝ с 4 жени). Фикцията, представлението говорят за истината много по-добре и описателно. Фикцията за перфектната жена, за децата младоженци, за пънк верижката с катинарче, под ризката на чиновничката и куп други пантомими, които играем всеки ден под неуморимия съпровод на въображението. Когато всичко приключи обаче, спираш да си, спрях да съм. Когато поредната пиеса спусна завесите, отново чисто по български ще заучучвам с голям интерес обувките си докато крача към стаята, където неимоверно без да искам ще излея съдържанието на бутилка ром в гърлото си, ще се положа в леглото си самотен и отчаян, докато не отбие час за сетното представление, когато ще я видя пак.
Макар да осакатява живота ни, тази борба, това разстройство на личността, тази любов (ох! как те обичам само), макар да е не-здрав, водещ  до суициден начин на живот, дълбоко нещастие, пръскано навсякъде, то е толкова страстно. Обичта е като времето, и също като него е изключително реална. Ако навън вали, то е действително мокро, мрачно и студено. Не може да се разходиш и да си кажеш – не, ей сега ще грейне. Двете най-често допускани грешки са да отречеш дъжда, когато очевидно вали – няма подскачане между капките, а другата – край, вали, слънцето никога повече няма да се покаже. Същото е и с любовтта. На моменти живота е толкова черен, че сам не можеш да изградиш концепция за бъдеще, няма утре. Всичко е сега и е отвратително, болезнено. Драмата на титаничната обич, е че когато грее, пече та не се трае. От няма утре се стига до планове за стотици бъдеща, супернова от щастливи мисли, трепети за идеалното бъдеще, градиозност,  креативност. Обичам тази (моя) маниалкост почти, колкото обичам нея.

No comments:

Post a Comment