Thursday, August 16, 2012

great minds fuck each other

Аз: Първо, господин Кафка, благодаря, че отделихте от натоварения си график  и ми позволихте да Ви откъсна от шибането с камшици, вечното горене на глада, набиването на шипове.

Ф. Кафка: Наричай ме Франц, преспокойно. А относно шибането, горенето и другите такива практики, режисирани от Рогатия не са толкова лоши колкото звучат в книгата на разпънатия. Приживе също ми допадеше да ме хапят, дерат, бият. Особено, ако бяха чернокоси и доминантни.

Аз: Допадаш ми Франц, кажи ми сега за какво мислиш тук, имаш цялото време на света.
Ф. Кафка: За любов, за какво друго?

Аз: Затворен си в пъкъла, всеки ден кожата ти изгаря, месата ти капят, очите ти се стичат по лицето, а ти мислиш за нещо толкова оптимистично?

Ф. Кафка: Оптимистично? Говорех за любов нали, не – не бях достатъчно ясен. Мисля си за моята любов.

Аз: Коя точно? Първата ли?

Ф. Кафка: Не, първата е като първото ми стихотворение, посветено на нея. Искаш да кажеш толкова много, че накрая не казваш нищо, чувствата галопират през главата ти като жребци в пламтящ обор. Мисля си за голямата, истинската.
Аз: Коя беше тя?

Ф. Кафка: Не мога да ти кажа, не съм сигурен, дори не помня или е от свян. Тя ме е забравила  вече, мисля, има си нов свят, който сътвори без мен. Наименувал съм я различно във всяка една книга. Страдах обаче от арогантността и напереността на младия творец (писател – някои ме наричаха приживе), мислех, че чувствата ми са присъщи за целия свят, че всеки, най-вече тя ще ме разберат? В повечето случаи дори бях прав. Виждаш ли, имам добра логическа мисъл, бива ме и в шахматните етюди.

Аз: А когато не беше прав?

Ф. Кафка: Като чувствителна, екстровертна натура, често ми се е случавало да изразя емоция и всички да реагират с благозвучното К‘во, или както се казваше по мое време – Извинете господине, но не успявам да вникна в семантиката на изразената от вас емоционална нотка, бихте ли желал да внесенете светлина относно съобщението, което душата ви иска да ни предаде. В такива моменти, често ме хваща срам.

Аз: Мисля, че разбрах, но кажи ми кога се случи всичко, знам че тук долу на жегата и нямаш представа за времето като нас горе и съм почти убеден, че нямаш facebook timeline, но все пак би ли опитал да позиционираш този период във времето?

Ф. Кафка: Прав си, не разпознавам отминаващите времеви отрязъци както едно време. Мога да ти опиша какво усетих, как се свързах с поезията, с литературата, с творческото си аз, когато я имах.

Аз: Моля.

Ф. Кафка: Тук няма да сгреша, ако кажа, че ще е тривиално, познато, може би дори банално, но точно затова много хора се идентифицират с казаното и написаното от мен. В мен се бе отворила невъобразимо голяма дупка, кратер, който копнееше и бленуваше за болка и радост – тази неизмерима мешаница от тровещи емоции, свързани с красотата. Откриваш се за природата и славата и изведнъж се свързваш с всеки поет, разбираш всяка любовна песен и се взираш в изказванията на всеки художник, с неговите меки, пастелени тонове. Тази експлозия в ума и сърцето ми не ще се повтори повече. Никога не те напуска и ти дава нова призма, която да придържаш до луната, нов светоглед, нова философия, нова цел. Никога не можеш да се възстановиш напълно от този момент на възторжена безгрижност, остава си с теб като добър опиум, винаги си леко замаян. Учи душата ти, ако ѝ позволиш, че всяка истински голяма любов е несподелена, защото е толкова голяма. Това е крайният акт на даване, отдаваш толкова много, че е невъзможно да получиш същото в замяна – жертваш се, съзнателно. Това е като... като цялата енергия, която те изгражда, това което искаш да бъдеш, това което обичаш, това за което мечтаеш, да експлоадира. Не е възможно един човек да ти предложи същото по един взаимен начин.
Толкова е важно, че всяко действие е акт на почитане, ритуал дори, молитва и копнеж за дълго благоденствие. И разбира се, това бе единственото, най-важно нещо в живота ми. Дори тук, когато клепачите ми не залепват за очите, когато хиляди озлобени насекоми не ги хапят, когато не се давя в реките от вряща кръв, я сънувам, треперя.
Такива огромни любовни саги, обаче, се разиграват във всяко училище, село, град, държава по света. Продължава. Всичко е масивна емоционална енергия, която се разпространява, защото очертанията на човешката плът не могат да я удържат. Често, когато се разочароват като мен, хората я потискат, задушават я в прегръдките на покварата. Това ме натъжава.

Аз: Какво би посътветвал някой, който търси истинската любов?

Ф. Кафка: Да си зададат въпроса дали искат да бъдат обичани или да обичат. Ще си позволя да използвам мръснишка, вулгарна метафора. Вземете гейовете. Не, това няма да се хареса. Вземете например лесбийките. Концепцията за пасивност и активност при ласките. Има хора, които са 50/50 могат и дават/получават обич в еднакви количества (Кой по Дяв..шшт да не ни чуе, но обич не може да се мери, разбирай го като метафора). Повечето хора не разбират тази концепция, не осъзават, че партньора им иска да е обичан по-малко и да обича повече или обратното. Разбираш ме, надявам се.

Аз: Мисля, че да, като при лесбийките.

Ф. Кафка: Да, при тези прекасни дами (от които тук имаме прекалено малко, ако смея да отбележа) си пасват дори визуално, лесно е да различиш, кой се отдава по-малко и получава повече. Да говориш за любовта си с ближния, да сте наясно какво искате да получите и да дадете е неизменна част от съзряването ви като хора.

Аз: Какво е накарало твоята любов да остане с теб толкова дълго, какво би върнало любимата ти при теб, какво би я задържало?

Ф. Кафка: Иска ми се да знам, живите се разболявате и ви минава. Ако трябва да кажа нещо ще е клише, старо колкото самия пъкъл. Смях. Смейте се. Осъзнайте грешките на другия, покажете му ги, той никога няма да ги открие сам. Говорете. Кажете им, че всъщност неперфекционизма им ви харесва, малките белези на човещина, които покриват лицето им.

No comments:

Post a Comment