Sunday, August 26, 2012

Minimalism

Стоиш и чакаш. Дали ще те прибере тя или гроба няма значение. Попадането в студената земя, докато всички гледат в захслас с надеждата да не се надигнеш, или в прегръдките ѝ носи еднаква утеха.

Нядяваш се на развалини, кървища и паднали грации. Очите ти присветват в мрака. Тъмнината остава безразлична към пламъка в тях.

Спомняш си за очите ѝ с цвят на хаос и дъх, който говори. Като вълна се разбива в теб, докато отронва парченца от същността ти и ги повлича със себе си.

Тръгваш към дома, към нея. Раните ти говорят вместо теб. Калта сама се отмества и ти прави пътека. Знаеш, че никога не е далеч, долавяш я.

Събуждаш се с Ами сега? на уста.

No comments:

Post a Comment