Wednesday, September 12, 2012



Хубаво е да се слагат точки. За да слагаш такива, обаче са ти необходими топки. Прилично големият ми кур може да се похвали с добри съседи, така че бе време да се сложи край на един толкова отлаган финал.

Идва момент, когато всеки достига стена.

Използвах припадналият си приятел като пепелник, докато стисках рандом цици. Доста големички, но някак губеха формата си, когато не бяха обгърнати от сутиен, отново подлъган от рекламата. Вече не съм цицоман, уви, извращенията ми растат заедно с мен и уви не заедно с ерекцията ми. Чифт хубави цици и мека кожа не са достатъчни – искам да ме дерат, да заемам покорни робини, които знаят кога да се бунтуват срещу господаря, докато се задушават в латекс, а копчетата на курсетите изхвърчат едно след  друго. Докато се опитвах да вдишвам само пушека от цигарата си като игнорирам тежката смрад на коз, амфетамини, пръдни, пот и загоряло месо, се чудех дали мога да накарам това прелестно русо момиченце да ми го лапне още един път преди да се стъмни, или пък да зачакам да припадне, за да ѝ го сложа.
Паузите от премигванията стават все по-дълги, остава ми време дори да мисля, докато клепачите се схлупват.

Хората порастват, курвите си остават с хоризонтално разположени путки, а ромът ще си е все така сладък, в компанията на шоколада с високо съдържание на какао и портокалови корички. Допивам своят, който май не е мой, защото по чашата има опчетъци от червило във формата на устни. Може в злоупотребите си с антидепресанти, алкохол и психотропи да съм станал травестит, знае ли човек. Не, трябва да се разкарам от тук, пиенето привършва, на тая дъха ѝ започва да смърди, а дрогата още не е разопакована.

Разхождах се, докато жегата се предаваше на все по-доминантната почти есенна хлад, когато осъзнах, че съм прекалено млад, прекалено рационален и прекалено не-сакат, за да се обричам на олтари. Няма по-хубаво от топлата прегръдка на успокояващата вяра, доминиращият олтар и, но да коленичиш пред иконизиран образ, на когото и да било, значи да му се обречеш. А и е ясно, че всеки добър олтар мълчи, няма как да знаеш дали отрязява съществуването ти, разбира те или той (тя в случая) има друг кумир.

Отупвам коленете, огарките от цигари що годе се изчистват, надигам се и правя крачка. Не поглеждам назад, знам, че ще почувствам присъствието на господарката, ако ме последва.

Проекта, ‚Открити писма до другото ми аз се закрива с това последно послание, линк към новото местенце, където ще разбърквам кашата в ума си, ще има утре‘.


Sunday, September 9, 2012

bipolar 2.0



Изпитвам безсрамна и злобна страст към миналото. Садистичното задоволство да усещам как студени тръпки полазват вратът ми, докато съзнанието ми ровичка болезнени спомени е незаменимо. Да губя опора под краката, в лоното на мрака, ме кара да се сгушвам в болката, която е толкова част от мен, колкото си и ти. Целуни ме, родих се, за да умра.

Джинчето е топло, чашката пластмасова, а бирите вече бошуват в стомаха. Така и не разбрах защо антидепресантите не трябва да се вземат с алкохол, нали цялата идея е да си доволен и весел! Наместил се удобно между две прекрасни кокетки, полагам усилия да следя разговора, който скача от „Оная курва“ на „Знаеш ли как се напих“. Все още ми е трудно да преценя коя носи по-малко на алкохол, очевидно са загрели стабилно, но моралният компас все още има някаква фукционалност. Ръцете се спускат все по-надолу по-гърба, усмивките стават по-широки, ‚не искам‘ става ‚недей‘, а след минути ‚не мога‘ е просто ‚ще ни видят‘.

Тъчи животецо мой, не спирай да тъчеш на стана си от болка. Прокарай черните си нижки през омърсения плащ. Не спирай дори пръстите ти да прокървят, съшии ми дреха, с която да ме облекат за последно. Пощади ме от нощта, стъпкала опорите, насилила ме да се подам единствено на теб. Трябва да спра да се жертвам на собствените си съмнения. Трябва да знам, че обичта е маска на потисничеството.

Бирата е гадна, но пък е много. Кавалерите отдавна са изполягали по масите, а девойките дивеят. Обичам да танцувам, да крада някое друго забранено докосване. Да разчитам желанието в очите, да ги гледам запъхтяни, потни и жадно да ми се отдават. Музиката е ужасна, топло е, въздухът не стига. Улавям я да ме следи с поглед. Тя ме улавя за кура. Погалване по лицето, оскубани коси, целувка, навън за по цигара, такси.

Обичах залезите с теб, защото гонеше луната, твоята полусестра. Винаги съм ти казвал, че си нимфа и принадлежиш на тъмнината. Изкривяваш реалността, рушиш разсъдък с финес и грация, като торнадо, вилнеещо на симфоничен оркестър.

Ръцете ѝ не намираха мира. Облегната на мен се опитваше да ме съблече, зъбите и настървено се впиваха във врата ми. Не ѝ останах длъжен, прекрачих грубата дантеленета граница на приличието и влязох в нея. Или съм доста вървежен, или алкохола бе лубрикирал не само социалните ѝ контакти, защото трите ми пръста се побираха с лекота. Прелитане през стълбите, тъмна стая, втора, легло. За миг се озовава върху мен, отървава се от всяка дреха и свян, шепне ми да нямам пощада. Давам воля на злобата си, прониквам в нея с ясната представа, че ѝ е трудно да разграничи болка от удоволствие. Часове по-късно ме моли да спра. Допушвам си цигарите, изпивам ѝ бирата, и лягам до нея.

Все още помня, че обичаше да спиш, много. Заспиваше с дебилна усмивчица, защото знаеше, че ще си увита около мен, слънцето отдавна ще припича, когато се събудиш, а закуската най-вероятно ще е калорична, сладка, леко алкохолна и поднесена от мен. Често, ако не винаги, отварях очи преди теб. Тишината бе оглушителна. Образът ти застинал и спокоен. Кабаретната дама бързо сменяше корсета за въз широка тениска, вързана коса, леко размазан грим. Не ми пукаше за разбитата устна, нито ми дреме за разбитото сърце. Ще бягам от теб, обикаляйки света, само за да те намеря отново. 

Бавно отворих очи, аромата ми се стори познат.Ти лежеше до мен.
        -Беиб, защо не изпием по кафе, а после може да изтръгнем сърцата си.

Thursday, September 6, 2012

barf

Гъста храчка се мъти в гърлото ми. При опита да бъде излплюта повлича със себе си полусмлени фъстъци, които очевадно съм ял снощи. Поредна сутрин, в която се събуждам изненадан, че съм в леглото си, а на всичкото отгоре и завит. Доволен от приличния вид, в който се намирам (като изключим телесните флуди по мен, които държа да подчертая са си само мои), започвам да събирам спомени. Откъслячните моменти бързичко ми профучават като трейлър на предходната вечер. Филма няма добър сюжет, героите са плитки, сценарият банален. Честно не бих го гледал.
Черният ми дроб се опитва да ми го върне за снощи. Получава му се.

Обичайната закуска. Самосъжаление. После просто съжаление. Омраза. Автоагресия. Почесване на топките, бърз душ.
Безцелни дълбоки размисли. Бе добра идея да поизчистя или поне да си изясня дали съм пиян или с тежък махморлук.

Настина няма по-страшничко от това, което сам си причиниш, познаваш слабите си места и съзнателно или не се целиш. (Готинко как горното няма нищо общо с това а?) Факт е и, че макар автоагресията привидно да няма екстровертен извършител, е провокирана от оценка дадена от другите. Не е от значение дали ще е пряко обвинение, просто жест и дори поглед. Не е важно дали ще е цялостна оценка, която те генерализира и слага в група, базирано на незначителен и често външен белег. Тази чужда присъда, този тих акт на насилие наранява.

В това жените са ненадминати (Оп ето я генарализацията). Не бива да се притесняваш, когато рандом девойче си пръска вените на челото, докато ти вика. Пука ѝ, опитва се. Вцепеняаващото е, когато горе упемеанатата рандом чернокоса (не, бе, наистина няма по-хубаво от тъмните коси) си замълчи. Изтезава те не просто да разгадаеш мислите ѝ, но и оценката ѝ. Възпитан си, че трябва да чуеш мнението на душицата и да го следваш. Ослушваш се и свръханализираш всеки акт като замислен от гестаповци. Когато тя го усети, навежда лекичко червената свещ и восъка прокапва по ума ти. Парещото удоволствие събира целият rock and roll във вряла капка. Застива и пак, връщаш лентата, доливаш, натискаш replay и се чудиш, какво, къде, с кой, защо..

Оф деебиш и логореята. (Ще ти спестя гугълването, нещо като вербална диярия е).
Мила, намери ми гроб, който ще ме удържи. Мълчанието не помага. Вкленчен съм за спомените, които бързат да си тръгват през прозорците и вратите. Знаеш, че ще си пукнеш сам, когато дори миналото, дори греховете, те напускат.
Какво следва, вечното питане. Инфантилно гадаене на предстоящото, зададено от безсилно дете.

Карибско кафе и после само карибско. (Винаги, като се напивам с ром рано рано се чувствам като Джони Деп в карибски пирати)

Wednesday, September 5, 2012

A Bong Trendy


Концепцията за живот е почти толкова малоумна като тази за любовта. Естествено биват доминирани от религията, но защо съществува израза HOLY SHIT ще попиша преди Коледа. Вдишването, акането и маструбацията не са живот. Висенето он-лайн, граденето на кариера и генерирането на 50% свое билогично копие посреством множение също. Няма нищо, което да валидира съществуването ми, дори на ежедневно ниво (Все още не съм пробвал да изнасиля 12 годишно в супермаркет, но предполагам, че и това няма да помогне). Всичко опира до интерпретация.
Съществува теория, че в секундите, когато дробовете се предават и отпускат последният ти дъх, мозъка преживява последните си мигове, като изпуска огромен електронен импулс (не баш като в матрицата), което стимулира центровете, отговарящи за спомените. Оттам дедукцията, че всичко, което може да ти се случва в момента е просто фикция на въображението ти, генерирани образи, на базата на нещо реално, случило се вече, или измислица на болното ти подсъзнание (което би обяснило Азис, студентите в НБУ и хроничният ми запек).

Други пък обичат да говорят за следата. След като станеш храна за червеите, а мургавите братя ограбят цветята от гроба ти, трябва да има кой да те помни и нещо, което да носи духа ти. Проблемът е, че няма по-егоистичен и садистичен акт от това да обречеш някое същество на този свят. Содомисти и перверзници ще го дебнат навсякъде. Изграждането на завет не е по-приемливо. За да се измъкнеш от сянката на бунтар, да си иноватор ти трябват хора. Започваш да живееш за, а не вместо тях. В такъв момент няма значение дали си чудовище или гений, за тъплата е едно и също, щом си ѝ се отдал.

Стигаме до най-малоумната теория, която уви ще вземе да се окаже вярна. Бидейки нарцистичен егоцентрик, склонен към злоупотреби във всички аспекти, смея да твърдя, че любовтта граничи с друсането. Няма по-прекрасен акт от употребата на наркотици. Чисто удоволствие. Няма контекст, предтекст, изисквания. Губиш познания, градиш нови. Обувките се пълнят с облаци. Никой не пита защо, виждат, че си безнадежно друсан и се чувстваш чудесно. Превръщаш се в картинка, която къса собствената си рамка, но това те прави негоден. Като мушица залепена за прозореца. Не искат вътре, но не те пускат навън. От шепот се превръщаш в крясък. Безнадежно влюбен.

Не мога да си позволявам сантментални веруюта вече. Не ми отива нито на пола, нито на годините. Един ден ще ми пораснат криле. Химическата реакция най-сетне ще се задейства и някой ще ме стъпче на земята. Истеричен и безполезен ще се удавя във вярата си (ей това даване ми е любима метафора да му еба майката). Не мога да си позволя и да живея без теб. Убивам времето.

Този път анаграмата е по трудна, че последните 2 пъти я разгадахте :)





Buck Melon


Да те забравям е да игнорирам ноктите си, стържещи по дъската. Като пясък в банския. Като да задържиш кихане. Като инфаркт на Коледа. Като да се изкатериш на върха само, за да се хвърлиш. Като да накараш глух да оцени симфония. Като да плуваш до дъното на океана, за да стигнеш до пустиня.

Не се сетих да взема рози, когато реши да ме погребеш. Свлечена на земята, ранена в провокативна поза. Крайниците тихо крещят. Просяци, обградени с мини. Сълзи на сираци, окупирани от врага. Холокост на надеждата. Слепота и мезерия за всички. Вече дори сирените не ехтят, войната ни радва, а щастието не го заслужаваме. Моята война. Моя сринат свят. Моите преекспонирани метафори.

Не съм такъв, какъвто ме намери. Съществувам в процепите между реалността и фикцията. Жизнен и здрав днес, садистичен мим утре. Повърви с мен по границата. Там, където никой не ще ни види, там където няма кой да застане между нас (да и егото ми включително). Ще поплачеш като пеленаче, ще ми кажеш какво е нужно да сторя.

Не ми казвай, че е прекалено късно, защото е прекалено късно. Удоволствието от омразата е пристрастяващо и като всеки добър наркотик ти се налага да увеличаваш дозата, за да догонваш насладата. Колко по-силно можеш да ме мразиш, за да продължиш да се чувстваш добре? Спри да маршируваш все по-далеч от мен, живота ти не е услуга, целувките по олтара на ненавистта ще те ослепят.

Не ми трябва да съществувам, нито да бъде опора на стотиците, които се редят да ме стъпчат.Макар да бленува за сладкото лоно на смърта, сърцето ми не може да умре, докато те помни.Помни теб и  грешките.

Дали предстоящото ни здравей, ще е последното довиждане?Дали ще избледнея?Ще можеш ли да извърнеш очи?

*Поредната анаграма, по-лесна този път*