Thursday, September 6, 2012

barf

Гъста храчка се мъти в гърлото ми. При опита да бъде излплюта повлича със себе си полусмлени фъстъци, които очевадно съм ял снощи. Поредна сутрин, в която се събуждам изненадан, че съм в леглото си, а на всичкото отгоре и завит. Доволен от приличния вид, в който се намирам (като изключим телесните флуди по мен, които държа да подчертая са си само мои), започвам да събирам спомени. Откъслячните моменти бързичко ми профучават като трейлър на предходната вечер. Филма няма добър сюжет, героите са плитки, сценарият банален. Честно не бих го гледал.
Черният ми дроб се опитва да ми го върне за снощи. Получава му се.

Обичайната закуска. Самосъжаление. После просто съжаление. Омраза. Автоагресия. Почесване на топките, бърз душ.
Безцелни дълбоки размисли. Бе добра идея да поизчистя или поне да си изясня дали съм пиян или с тежък махморлук.

Настина няма по-страшничко от това, което сам си причиниш, познаваш слабите си места и съзнателно или не се целиш. (Готинко как горното няма нищо общо с това а?) Факт е и, че макар автоагресията привидно да няма екстровертен извършител, е провокирана от оценка дадена от другите. Не е от значение дали ще е пряко обвинение, просто жест и дори поглед. Не е важно дали ще е цялостна оценка, която те генерализира и слага в група, базирано на незначителен и често външен белег. Тази чужда присъда, този тих акт на насилие наранява.

В това жените са ненадминати (Оп ето я генарализацията). Не бива да се притесняваш, когато рандом девойче си пръска вените на челото, докато ти вика. Пука ѝ, опитва се. Вцепеняаващото е, когато горе упемеанатата рандом чернокоса (не, бе, наистина няма по-хубаво от тъмните коси) си замълчи. Изтезава те не просто да разгадаеш мислите ѝ, но и оценката ѝ. Възпитан си, че трябва да чуеш мнението на душицата и да го следваш. Ослушваш се и свръханализираш всеки акт като замислен от гестаповци. Когато тя го усети, навежда лекичко червената свещ и восъка прокапва по ума ти. Парещото удоволствие събира целият rock and roll във вряла капка. Застива и пак, връщаш лентата, доливаш, натискаш replay и се чудиш, какво, къде, с кой, защо..

Оф деебиш и логореята. (Ще ти спестя гугълването, нещо като вербална диярия е).
Мила, намери ми гроб, който ще ме удържи. Мълчанието не помага. Вкленчен съм за спомените, които бързат да си тръгват през прозорците и вратите. Знаеш, че ще си пукнеш сам, когато дори миналото, дори греховете, те напускат.
Какво следва, вечното питане. Инфантилно гадаене на предстоящото, зададено от безсилно дете.

Карибско кафе и после само карибско. (Винаги, като се напивам с ром рано рано се чувствам като Джони Деп в карибски пирати)

No comments:

Post a Comment