Monday, September 3, 2012

Beam Cock

Седиш си изгърбен пред клавиатурата, втренчен в малкото прозорче, кoeто вече е света ти. Стаята ухае на силно, горчиво кафе. Чашката застава идеално в образувалото се кафяво кръгче върху дървото. Носи се лек синкав пушек, който пълзи по лицето и насълзява очите ти. Бутилката от снощи стои предизвикателно до пепелника. Изсъхналата вафличка допринася за какафонията в устата ти, кашляш и леко ти се довгажда. Клепачите тежат, а кожата е суха, леко свита и сбръчкана на връхчетата на пръстите. Ако си легнеш сега, най-много да мастурбираш озлобено и да станеш след няколко минути. Може да поприбереш малко от бъркотията, но това значи да станеш. Потъваш в стола, увил се в заученото движение на хидравликата и палиш втора цигара, макар първата още да дими до кафето. Отваряш бутилката, взимаш я в скута си. Надигаш я неволно, усещаш как парещата течност си проправя път. Първо щипе езика, затопля гърлото и изгаря хранопровода. Завърташ се към луната и чакаш да бъдеш много силно вдъхновен насила, защото докторлекарят каза, че трябва да се канализираш.

Ако не си съумял да се провалиш грандиозно в живота, то не си направил нищо значително. Другия вариант е да си от малкото, които все още не са намерели нищо към което да се стремят. Може да си и от неколцината, които живеят по течението, картофчетата, които са водени от емоцията сега. За тези щастливи глупаци няма сега, има близко минало и мигновено настъпващо бъдеще.

Обратно към темата. Обществото се развива само в моменти на революция и криза. Човек се развива в момент на пълно съкрушение. Коленичил в нажежената пръст, докато камъните се впиват в колената, езика се облага от прахта, а потта напоява веждите, стиснал юмруци и гледащ нагоре, човек е единствен господар на себе си.
Причината да търсим комфорт в ‚близките си‘ и да лубрикираме отношенията си с алкохол е, защото сме инфантилни дебили. Дори моя милост, от пиедестала на тинята, търся да виня някого за всичко що се случило. Бог отпада, защото идеята за невидимото зомби евреин със супер сили не ме блазни. Съдбата също, поради причината, че да си ръководен, а случващото ти се да не зависи от постъпките ти е малко травматизираща. Остават хората. Показалец към родителите би бил прекалено банално, а и ще се появят Фройдисти, който да обясняват за изтласкани комплекси, как искаш да чукаш тате, докато мама, облечена в униформа на нацист надзирател в концлагер язди мини магаренце.

Остава тя. Стискаш юмруци, докато ноктите направят дъги в дланите. Ти! Кажи ми какво трябва да направя? Сега след като ти позволих да ме победиш? Струва ми се, че не ти е ясно – готов съм да вкуся от ада още един път, да си близна още веднъж. Искам да си поиграя със злобата вътре в теб. Освободи ме в ума си още веднъж, остави ме да вилнея. Знаеш, че съм там, не можеш да ме надзираваш вечно.

Осъзнаваш, че пак ходиш по ръба на ума си. Господарката на тежестта и огнетението отново те шиба през лицето. Вързала те е за собствения ти кошмар с най-меките белезници.

Когато всичко е изчетено и разбрано, ще се поклониш. Историята учи, че на страдалците им се пляска. Това, което ти убягва, е че аплодисментите са след като пушката е гръмнала. Никой не ще изкаже комплимент на мъката ти, жадно за внимание мамино синче.

Да си жив не е достатъчно трудно, тя ще те гори отвътре вовеки. Ще се страхуваш от събуждането.

*Заглавието пак е анаграма, няма спечелили от предния конкурс* 

No comments:

Post a Comment