Sunday, September 9, 2012

bipolar 2.0



Изпитвам безсрамна и злобна страст към миналото. Садистичното задоволство да усещам как студени тръпки полазват вратът ми, докато съзнанието ми ровичка болезнени спомени е незаменимо. Да губя опора под краката, в лоното на мрака, ме кара да се сгушвам в болката, която е толкова част от мен, колкото си и ти. Целуни ме, родих се, за да умра.

Джинчето е топло, чашката пластмасова, а бирите вече бошуват в стомаха. Така и не разбрах защо антидепресантите не трябва да се вземат с алкохол, нали цялата идея е да си доволен и весел! Наместил се удобно между две прекрасни кокетки, полагам усилия да следя разговора, който скача от „Оная курва“ на „Знаеш ли как се напих“. Все още ми е трудно да преценя коя носи по-малко на алкохол, очевидно са загрели стабилно, но моралният компас все още има някаква фукционалност. Ръцете се спускат все по-надолу по-гърба, усмивките стават по-широки, ‚не искам‘ става ‚недей‘, а след минути ‚не мога‘ е просто ‚ще ни видят‘.

Тъчи животецо мой, не спирай да тъчеш на стана си от болка. Прокарай черните си нижки през омърсения плащ. Не спирай дори пръстите ти да прокървят, съшии ми дреха, с която да ме облекат за последно. Пощади ме от нощта, стъпкала опорите, насилила ме да се подам единствено на теб. Трябва да спра да се жертвам на собствените си съмнения. Трябва да знам, че обичта е маска на потисничеството.

Бирата е гадна, но пък е много. Кавалерите отдавна са изполягали по масите, а девойките дивеят. Обичам да танцувам, да крада някое друго забранено докосване. Да разчитам желанието в очите, да ги гледам запъхтяни, потни и жадно да ми се отдават. Музиката е ужасна, топло е, въздухът не стига. Улавям я да ме следи с поглед. Тя ме улавя за кура. Погалване по лицето, оскубани коси, целувка, навън за по цигара, такси.

Обичах залезите с теб, защото гонеше луната, твоята полусестра. Винаги съм ти казвал, че си нимфа и принадлежиш на тъмнината. Изкривяваш реалността, рушиш разсъдък с финес и грация, като торнадо, вилнеещо на симфоничен оркестър.

Ръцете ѝ не намираха мира. Облегната на мен се опитваше да ме съблече, зъбите и настървено се впиваха във врата ми. Не ѝ останах длъжен, прекрачих грубата дантеленета граница на приличието и влязох в нея. Или съм доста вървежен, или алкохола бе лубрикирал не само социалните ѝ контакти, защото трите ми пръста се побираха с лекота. Прелитане през стълбите, тъмна стая, втора, легло. За миг се озовава върху мен, отървава се от всяка дреха и свян, шепне ми да нямам пощада. Давам воля на злобата си, прониквам в нея с ясната представа, че ѝ е трудно да разграничи болка от удоволствие. Часове по-късно ме моли да спра. Допушвам си цигарите, изпивам ѝ бирата, и лягам до нея.

Все още помня, че обичаше да спиш, много. Заспиваше с дебилна усмивчица, защото знаеше, че ще си увита около мен, слънцето отдавна ще припича, когато се събудиш, а закуската най-вероятно ще е калорична, сладка, леко алкохолна и поднесена от мен. Често, ако не винаги, отварях очи преди теб. Тишината бе оглушителна. Образът ти застинал и спокоен. Кабаретната дама бързо сменяше корсета за въз широка тениска, вързана коса, леко размазан грим. Не ми пукаше за разбитата устна, нито ми дреме за разбитото сърце. Ще бягам от теб, обикаляйки света, само за да те намеря отново. 

Бавно отворих очи, аромата ми се стори познат.Ти лежеше до мен.
        -Беиб, защо не изпием по кафе, а после може да изтръгнем сърцата си.

1 comment:

  1. Ето тук е моето, на сантиметри, ела се пробвай. И все пак, ме впечатляваш, нещо гъделичка. Ще докараме ли тихото споразумение да си направим услуга един на друг?

    ReplyDelete