Wednesday, September 5, 2012

Buck Melon


Да те забравям е да игнорирам ноктите си, стържещи по дъската. Като пясък в банския. Като да задържиш кихане. Като инфаркт на Коледа. Като да се изкатериш на върха само, за да се хвърлиш. Като да накараш глух да оцени симфония. Като да плуваш до дъното на океана, за да стигнеш до пустиня.

Не се сетих да взема рози, когато реши да ме погребеш. Свлечена на земята, ранена в провокативна поза. Крайниците тихо крещят. Просяци, обградени с мини. Сълзи на сираци, окупирани от врага. Холокост на надеждата. Слепота и мезерия за всички. Вече дори сирените не ехтят, войната ни радва, а щастието не го заслужаваме. Моята война. Моя сринат свят. Моите преекспонирани метафори.

Не съм такъв, какъвто ме намери. Съществувам в процепите между реалността и фикцията. Жизнен и здрав днес, садистичен мим утре. Повърви с мен по границата. Там, където никой не ще ни види, там където няма кой да застане между нас (да и егото ми включително). Ще поплачеш като пеленаче, ще ми кажеш какво е нужно да сторя.

Не ми казвай, че е прекалено късно, защото е прекалено късно. Удоволствието от омразата е пристрастяващо и като всеки добър наркотик ти се налага да увеличаваш дозата, за да догонваш насладата. Колко по-силно можеш да ме мразиш, за да продължиш да се чувстваш добре? Спри да маршируваш все по-далеч от мен, живота ти не е услуга, целувките по олтара на ненавистта ще те ослепят.

Не ми трябва да съществувам, нито да бъде опора на стотиците, които се редят да ме стъпчат.Макар да бленува за сладкото лоно на смърта, сърцето ми не може да умре, докато те помни.Помни теб и  грешките.

Дали предстоящото ни здравей, ще е последното довиждане?Дали ще избледнея?Ще можеш ли да извърнеш очи?

*Поредната анаграма, по-лесна този път*

No comments:

Post a Comment