Wednesday, October 17, 2012

Кучка



Скъпа кучко,

Трябваше да се съберем  днес, но така и не ти се обадих.Минаха години.Знам, че беше глупаво и безотговорно от моя страна, да не ти звънна, защото ти издържаш егото си на издръжката, която сърцето ми плащаше.Искам, обаче, да знаеш, че това бе нарочно.Макар, да ми се случва да мисля за теб, всеки път, когато съм около теб живота ми се сговнясва.Не живея в твоят свят вече.Преместих се в големия град, където успях да срещна хора като мен.Знаеш, от онези, които пушат много и пият кафе, докато не хванат хронична диария.Новият ми град е жив и вълнуващ-хората умират пред мен постоянно, толкова е хубаво.Настъпвам протегнатите просещи ръце на бездомниците, докато слушам новият си любим трак.Строят сграда, до моята сграда, а докато събарят една друга, въздухът се изпълва с облаци азбест.Вдишвам дълбоко и гордо издишам пушеците.

Кучко, живеем в свят, който се разпада(като социолог wanna be, трябва да го знаеш).Историците го наричат ‚модерен‘.Ето ви нещо модерно, шибаняци.Тинейджър, който друснал мъничко мета амфетамини вече няма лице-отрязал го с парче стъкло и го дал на кучето си, да го сдъвче.

Кучко, това говори ли ти нещо?Кой иска да живее в свят, където бъдещите възрастни, зрели хора, мразят отражението си толкова, че биха го откъснали.В свят, където недорасли пръчки, използват дупките си за да имат поне мъничко внимание, защото тати бие мама, а мама прави туршия.И когато същите тези малки барбита са пълни със сперма и слюнка, добавят към коктейла цяло шишенца приспивателни, се обаждат на любовниците си от болницата, твърдейки, че вината е тяхна!

Кучко, написах ти разказ.Забавен и тъжен.Ако е толкова добър, колкото си мисля, трябва не само да си уредиш ограничителната заповед, но и да ме арестуват.

Кучката се хилеше толкова силно, че слюнката летеше от устата й.Капчици попаднаха върху устните ми.Опитах се да ги оближа, но тя се опита да ми отхапе езика.Мразя те кучко.Обичам те.Всичко това се случваше в дома на приятелката й.Може би беше нейният апартамент , или някакво общежитие.Беше рожденният  ми ден, а тя бе моят подарък изненада-щеше да ме чука, независимо дали го искам или не.Честно да си кажа не ми допадаше.Не харесвах нея, факта че имаше още двадесетина пубертетчета, които щяха да гледат.Не ми харесваха и двете единадесет годишни курволячета, които се носеха оскъдни пижамки и пиеха бира(Добре де, може би едната бих й го сложил, стига да не са й поникнали къдравите и късите косъмчета там долу).Исках я тая шибана кучка.Имах нужда от нея.

Заведе ме в стая, която смърдеше на тор.Съквартирантката й бе толкова друсана, че дори не изпитваше нужда се изсере в кенефа.Поне го бе покрила с тялото си, което сега изглеждаше годно единствено за това.Извади машинка за подстригване от някъде.Какви ги вършиш, ненормална пача такава?Косата й пада на кичури, който се сгърчват на пода.Беше плешива.Изпитвах  силно, вкоренено желание, да й оближа главата.Да осмуча скалпа.

На къде отиваше тази вечер, освен до най-близката токсикология?Какво стана с добрите стари дни, когато хапвахме в мола, гледахме някой бозав филм, докато ти смучех зърната в тъмното кино и се прибирахме?Сега е чукане, чукане, чукане, ЧУКАНЕ!Напий се и рок и рол, копеле!Какво става ако не искам всяка вечер да съм пиян, ако искам да слушам и траш?

Изведнъж  кучката пак започна да се хили.Трябваше да се насиля, но и аз се закикотих.Удари ме в корема с цялата си сила и се сгърчих.Събори ме на пода и се покатери върху ме.Захапа врата, а после ухото ми.Обля ме пиперлива миризма.Стичаше от устата й по лицето ми, до брадичката.Разкъса ризата ми.Шибнах я в главата.Изненадващо, това й оправи настроението.Какво правиш кучко?Защо ми го ближеш?Не е близалка.Кисело е като краставичка, и чувствително.Не кучко, чакай, харесва ми, не се дърпай сега.О, виждам, трябваше да повърнеш.

Луничките й присветваха под светлината от запалките, който присъстващите на партито държаха в ръцете си.Заприлича на концерт.Всички рокаджий завикаха „Шибай!Шиабай!Шибай!Набий и го в задника!Като й се изпразниш, ми я подай!‘‘
Лампата светна отново.Купонджийте дори се бяха постарали да напишат оценки по десето балната на листове и ги размахваха, докато си търсех боксерките.Не е зле за първото ми представление пред публика.

Боли ме главата.Иска ми се да съм си в къщи, гледам star wars епизод 4, на касетка(версията преди добавянето на специалните ефекти).Всички спряха да крещят, а малките момиченца ме избърсаха.Кучката започва да се гърчи.Първичен писък се изражда от устата й.Ръцете и краката й се мятат във въздуха.

Минаха години и все още не мога да довърша разказа.Ще продължи когато и ако успея да спра да повръщам.

Винаги твой,

Най-голямата грешка в живота ти.

Tuesday, October 9, 2012

Post mortem part 2



 Шибаното на това да си луд, е че рано или късно лекарствата започват да пощят главата ти от вътре.Тъпкан с препарати се надрусваш с реалността-не онази твоята си, където жените пръцкат дъгички, а космите под мишниците са измрели заедно с динозвраите, а другата-където мечтите ти са делюзии, лъжите ти-плитки, усмивката ти-зъбата, а комплексите ти го начукват на егото.Намираш сянка от изпепеляваща светлина на манията си...

Не спирах да се изненадвам за какви неща мога да си мисля, докато се празня под душа.Е така де, няма да си пропилявам сутрешната си ерекция.Позволявам си малко кафе в рома, ще е тежък ден.

 
Единственото, което бе оставила у мен, бе наженен коршум, който прегаряше джоба ми.Поливах го с уиски, но не се получи, от парещия метал се надигнаха пушеци, които насълзяваха очите.Исках да видя какво се крие зад силуета ти, колко прекрасен би бил пейзажа, без да ми се изпречваш.Почти прозираше вече, ох колко ми харесваше как се отдалечаваш.Още един ден, една разходка, една ‚наша песен‘, една свирка  и щях да те виждам все по-рядко, когато притварях очи.За жалост трябва да се върна.

Всичко е както го помня.Никакво не е.Пълно е с хора, с прази лица.Ходещи рамчици-бунтар, тъпа пръчка, тревоман, на мама детето, позьор, я тая какъв задник има.Дъх на цигари, прокиснала бира.Харесвам да чувам как тежките ми стъпки отекват в коридора, напомня ми за онзи момент преди толкова много години, когато запъхтян катерех стъпалата за първи път.Мазилката все още се лющи, напикано жълтия десен по стените отива към повръщано зелено на места.Защо комунизма трябваше да тачи минимализма.Поне чистачките са си същите-творенията ми от последните месеци по бюрата са още тук.Продължава да е толкова студено, че пръстите да треперят, макар слънцето да припича. Празни приказки.Кога погрозняхте толкова всички?Не спирам да раздавам усмивки, колко съм весел, виждате ли ме?Хехе!

Влизаш.Заставаш мирно.Бе толкова бездвижна, само когато те чуках с пръсти.Възгордяла си се, чак сълза ще пуснеш, в чест на осанката си.Затисна ме ъгъла, затвори ме в мрака.Времето не минава.Изгаси ми слънцето, курво,  махни се.Айде остани, адреналина добре ще ми дойде.Целуни ме.Забивай устни в езика ми, всеки път, когато е в устата ти.Отвори уста по-широко.Прескочи предрасъдиците и ела седни в скута ми.После ще измиеш вкуса на доказателствата от устата си, 
обещавам, ела сега.Да, да, знам, виновен съм, ръце на тила, вържи ме, няма да се дърпам.Не спираш да отмяташ коси.Не съм забравил усещането да се спусна от усните ти по врата, да го впивам бавно зъби, докато не усетя как нежната кожа се пропуква под натиска, преди езика ми нежно да я масажира.Ума ми се тресе от образи-писъците и треперещи бедра, врелия восък изгарящ раните от ноктите ти.Още малко и ще се изпразня, сгърчен някъде из под лекцията.

Допусна ме до себе си, макар и за последно.Чуках.Освен, че беше заето, врата ме шибна през лицето няколко пъти.Докато лицето ми пламнти, изгаряно от погледа ти, си обляна в светлина.Сияеш.Не ти трябвам.Спри да размахваш затъпеното си острие, разбрах те, казах.Няма да те отегчавам с истории за съзряване.Ще си водя парада на дегенратите.Не ми пука, нито за теб, нито за него.

Няма надежда и е време да порасна.Пубертета все трябва да свърши някога.Напук ще се превърна в това, в което спря да вярваш.Е щеше ми се да се чувствам малко по-удобно в обвивката си, да не се опитвам да бъдя някой, който предпочитам да не съм.Надеждата се отчая от нас.