Tuesday, October 9, 2012

Post mortem part 2



 Шибаното на това да си луд, е че рано или късно лекарствата започват да пощят главата ти от вътре.Тъпкан с препарати се надрусваш с реалността-не онази твоята си, където жените пръцкат дъгички, а космите под мишниците са измрели заедно с динозвраите, а другата-където мечтите ти са делюзии, лъжите ти-плитки, усмивката ти-зъбата, а комплексите ти го начукват на егото.Намираш сянка от изпепеляваща светлина на манията си...

Не спирах да се изненадвам за какви неща мога да си мисля, докато се празня под душа.Е така де, няма да си пропилявам сутрешната си ерекция.Позволявам си малко кафе в рома, ще е тежък ден.

 
Единственото, което бе оставила у мен, бе наженен коршум, който прегаряше джоба ми.Поливах го с уиски, но не се получи, от парещия метал се надигнаха пушеци, които насълзяваха очите.Исках да видя какво се крие зад силуета ти, колко прекрасен би бил пейзажа, без да ми се изпречваш.Почти прозираше вече, ох колко ми харесваше как се отдалечаваш.Още един ден, една разходка, една ‚наша песен‘, една свирка  и щях да те виждам все по-рядко, когато притварях очи.За жалост трябва да се върна.

Всичко е както го помня.Никакво не е.Пълно е с хора, с прази лица.Ходещи рамчици-бунтар, тъпа пръчка, тревоман, на мама детето, позьор, я тая какъв задник има.Дъх на цигари, прокиснала бира.Харесвам да чувам как тежките ми стъпки отекват в коридора, напомня ми за онзи момент преди толкова много години, когато запъхтян катерех стъпалата за първи път.Мазилката все още се лющи, напикано жълтия десен по стените отива към повръщано зелено на места.Защо комунизма трябваше да тачи минимализма.Поне чистачките са си същите-творенията ми от последните месеци по бюрата са още тук.Продължава да е толкова студено, че пръстите да треперят, макар слънцето да припича. Празни приказки.Кога погрозняхте толкова всички?Не спирам да раздавам усмивки, колко съм весел, виждате ли ме?Хехе!

Влизаш.Заставаш мирно.Бе толкова бездвижна, само когато те чуках с пръсти.Възгордяла си се, чак сълза ще пуснеш, в чест на осанката си.Затисна ме ъгъла, затвори ме в мрака.Времето не минава.Изгаси ми слънцето, курво,  махни се.Айде остани, адреналина добре ще ми дойде.Целуни ме.Забивай устни в езика ми, всеки път, когато е в устата ти.Отвори уста по-широко.Прескочи предрасъдиците и ела седни в скута ми.После ще измиеш вкуса на доказателствата от устата си, 
обещавам, ела сега.Да, да, знам, виновен съм, ръце на тила, вържи ме, няма да се дърпам.Не спираш да отмяташ коси.Не съм забравил усещането да се спусна от усните ти по врата, да го впивам бавно зъби, докато не усетя как нежната кожа се пропуква под натиска, преди езика ми нежно да я масажира.Ума ми се тресе от образи-писъците и треперещи бедра, врелия восък изгарящ раните от ноктите ти.Още малко и ще се изпразня, сгърчен някъде из под лекцията.

Допусна ме до себе си, макар и за последно.Чуках.Освен, че беше заето, врата ме шибна през лицето няколко пъти.Докато лицето ми пламнти, изгаряно от погледа ти, си обляна в светлина.Сияеш.Не ти трябвам.Спри да размахваш затъпеното си острие, разбрах те, казах.Няма да те отегчавам с истории за съзряване.Ще си водя парада на дегенратите.Не ми пука, нито за теб, нито за него.

Няма надежда и е време да порасна.Пубертета все трябва да свърши някога.Напук ще се превърна в това, в което спря да вярваш.Е щеше ми се да се чувствам малко по-удобно в обвивката си, да не се опитвам да бъдя някой, който предпочитам да не съм.Надеждата се отчая от нас.

No comments:

Post a Comment