Wednesday, December 18, 2013

Секс и друго.

Родителите се чукат, бързичко.Войнишкият отпуск е кратък, а баба е отишла на опашка за краставици, ама има връзки с Наташа, която е касиерка, та може бързо да се върне.

И после си  заченат.

И после с известна трудност се изплъзваш от майка си, поради статистически извънредно големите си размери.
И  после родителите ти посвещават и погубват единственото време, когато са наистина щастливи заедно на единствения етап от живота ти, който никога няма да помниш.
И после няколко години по-късно се ражда по-малкият ти брат, а ти толкова ревнуваш, че баща ти трябват да ти купи яйце киндер.После още стотици.
И после  попадаш  в началното училище и решаваш, че искаш да си банкер, защото там са големите пари.
И  после те заточват в прогимназия, където си обречен да носиш униформа с няколко размера по-голяма и раница висока почти колкото теб.
И Някъде там започваш да забелязваш, че хората в класа ти ходят и говорят различно от теб и носят дрехи, които не са до там практични и функционални, но пък са ''фешън'' и ''хит''
И колкото по дълго стоиш в училище, толкова повече го намразваш.
И започваш да позабягваш от час, за да се друснеш леко на площадките между блоковете, а после се запиляваш в някое кино.Усещаш, че научаваш много повече за живота, живият живот, от колкото ако бе останал да слушаш за физика или тригонометрия.
И после полагаш изпити, но смяташ, че е смешно, дори трагично, че животът ти ще се гради на избори, решения, зачерктнати кръгчета, които си попълнил едва навършил осемнайсет.
И един ден се прибираш и чуваш родителите си да спорят за това, кой е затрил дистанционното.Чудиш се-дали някога изобщо порастваме или просто остаряваме?
И после напускаш училище и си намираш работа, като нощен чистач в бизнес сграда.Само ти и количката ти с препарати, принадлежащи на ноща.
И една нощ се спираш и поглеждаш към града под теб.Гледаш и виждаш как целият свят си го кара полека, живурка си без теб.
И после си намираш друга работа-в склад, разтоварваш камиони и слушаш как другите мъже се хвалят с бройките си, като детайлно се записват свирки, чикий, вкарванията отзад, вкарванията отзад без предупреждение(дори има точкова система за оценяване).
И се надяваш да не разберат, че последният път, когато си се докосвал до жена е било във втори курс, когато хвана ръката на една първокурсничка, но бе толкова потен, че дланта й се изплъзна от твоята.
И така събираш достатъчно, че да се изнесеш в шибан, едностаен, панелен люлински апартамент.Опитваш се да го направиш свой дом, като окачваш постери, които изразяват теб, като човек.Но винаги изглежда изкуствено, екстровертно.
И се опитваш да се убедиш в съществуването на собствената си същност, като я засвиделтестваш с ремарки размер А1 по стените.
И после се спъваш в момичето от горният апартамент, тази, която не спира да мирише на терпентин.Спъваш, се защото вече трета седмица ти подлага крак в асаньора.
И после пиете кафе.
И после няколко питиета.
И посля тя казва ''Живота е по-труден за тези, които искат да съществуват, а не само да оцеляват''
И после прекарваш повече време с нея, все повече.
И после разбираш, че харесва ярко червено червило на Шанел, кафява захар и ''Улица сезам''
И после вече не си девствен.Но е малко разочароващо.
И годините минават с нея.Но колкото по-интимно се познавате, толкова повече разбираш, че нямаш общо с нея.Малко е плашещо възрастна жена още да гледа ''Улица сезам'' и яркото червило я прави да изглежда като тъжен клоун.Ама ти, такова, винаги си мислил това за нея, просто беше мил...и надървен.
И после се изнасяш и откриваш, че си събрал малко състояние от работа в склада.Та продаваш всичко което имаш.
И се изнасяш на екватора.До крайбрежието, където имаш достатъчно пари за да живееш удобно.Все пак се научаваш да ловиш риба.И припечелваш малко от улова.
И понякога стоиш цяла вечер в лодката, гледаш небето и рисуваш съзвездия, които съществуват само за теб.
И после местните деца те следват до дома-странник, който не говори езика.
И един ден, докато сереш, поглеждаш на долу и се сещаш, че от месеци не си мислил за секс.
И  разбираш, че с гасненето на либидото ти, всичкото това порно, сайтове за запознанства, следене във фейсбук, и търкане са били безполезни-заемане на място в главата ти, което можеше да се използва за нещо по-значимо.Само ако имаше достатъчно големи топки да се кастрираш на млади години.
И после един ден, когато всеки ден около обяд, събираш мрежите, усещаш, че не товариш риба, а спомени.Щастливи или мрачни, всеки идеално запазен, като кораб в бутилка.Болезнено носталгични и натежаващи с годините.
Сега разбираш, че има повече да си спомняш, от колкото да очакваш.
И после косата ти изглежда по-сива от всеки друг цвят.
И децата, които те следваха до дома сега са млади мъже и жени.Помагат ти да избуташ лодката.
И после те боли гърба.
И очите те болят.
И ръцете ти не се затварят правилно.
И като се погледнеш в огледало, виждаш колко са дълбоки бръчките по лицето ти-като нарези.
И после лежиш-нито буден, нито заспал, но винаги уморен.
Очакваш светлината-образи от живота ти, прибляскващи пред очите ти.Но нищо не става.
И после се чудиш с какво си повлиял на света.Дали някой ще осъзнае, че си си отишъл.
И после преди да се сетиш за някого, сърцето ти спира.


Monday, December 2, 2013

Едно не-чак-до-там кратко разказче in a bit.

Sunday, September 22, 2013

Дете (продължено)

 Подминах те, и теб и тялото ти.Нямам интерес към празната обвивка.Искаше ми се да се наведа и да открадна целувката, която така и не можах приживе, да разтрия светлите снопове коса по лицето си, да помириша врата, но се спрях.Спря ме страха, който имам от дете-от кукли.Онова смразяващо усещане, когато си убеден, че неистинските мъртви очи се взират право в теб и дори реагират на движенията ти.

 Подминах те и с мъка се приведох за да седна на пясъка.Опитвам се да намеря облак, но небето си остава безизразно и подигравателно скучно.Една безкрайна простряна сива пелена.Паля.От твоите, нали ги отказах и не си купувам вече.

Мислех си за теб толкова много.Знаеш ли?Пишех ти писма цял живот, дори преди да се появиш, знаех, че си там.Виждах те как се разхождаш из малките улички на града, които са успели да се спасят от модернизма, как набързо крачиш с окаляни маратонки по баирите, как тревата оставя зелени следи по светлите ти дрехи, докато присядаш да починеш на някой връх.Дори те ревнувах, като си те представях обградена от мъжко внимание.Но в реалност ревнувах, защото те вече бяха нахлули в живота ти, а аз не.

Спомняш ли си?Или си измислям.Видяхме се в метрото.Купето бе почти празно, неприветливо и тъмно.По твърдите пейки бяха насядали уморени тела.Някои лица бяха осветени от екрани на мобилни устройства, което ги правеше още по-мъртви и безиразни-като трупове в морга под флуресцентната лампа на масата за аутопсия.Стояхме прави, бях малко зад теб, излегнал се на вратата, на пук на стикерите, които го забраняваха.Вдигнах поглед към и видях отражението ти до моето.Усмихнах се на огледалният ти образ, а в отговор той наведе леко глава на страни.В стъклото изглеждаше все едно си опряла глава на рамото ми.

Станах, реших, че няма да е достатъчно драматично ако просто се затичам към вълните и се потопя плавно вътре.Може да видя някоя медуза , да се погнуся и да изляза обратно.Намерих пътечка, по която се крачеше трудно.Пръста бе замръзнала и хлъзгава, а тръните не се даваха на времето и продължаваха да се пречкат и бодат.

Водата е студена.Изпълва всяка пролука в дрехите, напълни ботушите и ги прави непоносимо тежки.Потъвам.Бързо.Затворил съм очи и разперил ръце, а течението ги вдига нагоре.Издържам така само секунда преди да ме обземе паника.Повдигам клепачи с мъка, опитвам да се видя нещо, каквото и да е, да разбера на къде е въздуха, на къде да греба.Успявам да се издигна, но само за секунда, преди една вълна да се стовари върху ми и да ме запрати в дълбините.

Чудя се как всичко е започнало.Цялата тази история, че виждаш живота си да преминава пред очите ти на лента, докато се давиш.Все едно паниката или самото потапяне могат да убедят времето в такава компресия.Смазвайки десетилетия в няколко последни секунди от отчаяното ти съществуване.Докато дробовете ти се изпълват с вода, не би ли се надявал на по-спокойно представяне?Невидима ръка, която отгръща страниците на албум-ти на магаренце, или с онези шапки идиотки, които всички носеха през ранните години на 90-те.Ами кратък анимиран филм, презентация със слайдове, или животът ти изразен в есе, или в памфлет с няколко параграфа?Нима всяка форма няма да е по-добра от тази внезапна светкавица-цялото ти съществуване да избухне в изпепеляваща веждите биографична заря?Нищо като трите големи тома, които си представяш.Съвършен сноп светлина, които се спуска през водата.Последена светлина, преди всички светлини да угаснат, озаряваща те с цялата си мегалитна съвършенност.

Но ако нещо присветне пред очите ти, докато потъваш и пътуваш към дъното най-вероятно ще е риба.Бързо замъглено сребърно петно от извивки, което се отдалечава и няма нищо общо с живота или смъртта ти.Морето ще приеме всичко, докато потъвам към този водарасъл безпорядък на дъното, оставяйки зад себе си това, което вече забравих-повърхността, сега покрита с високият полет на облаците.

Saturday, September 21, 2013

Дете

 Да разхождаш тялото си по плажа през зимата е неестествено усещане, почти нереално, за един едничък болезнено дълъг миг не съм сигурен в собствената си реалоност.Или по-точно до колко моята реалност, е споделяна от останалите.
  
Отклоних се.Имам този навик, макар, че няма как да знаеш, нито да забележиш.Ето пак.

Та, брегът през зимата е едно доста странно и шибано място.Като за начало е трудно да се стъпва.Песъчинките се набиват в грайфера на кубинките и проклетите неща стават като окови, ако не си ги харесвах толкова щях да ги събуя и захвърля.Духа.Морето сякаш реве срещу теб, гневи се единствено на теб, а устата му се пени като на човек, който всеки момент ще ти отхапе главата ако можеше.Страшно е.Остатъците от набитите чадъри, стоят като кръстове в селско гробище.На садиста в главата ми би му харесало да е така-под всеки прът наистина да лежи мъртво русначе, или дебела германка, която дълго ще се разлага и храни червеите, буквално мъртво пиян великобританец.

Дори не съм приближил, постоянно менящата границите си тъмни ивица, която отбелязва до къде стигат силите на водата, колко мощно може да се засили и протегне до сушата.Обичах да играя с нея като дете.Когато водата се отдръпнеше се втурвах с всички сили към нея и й се присмивах, предизвиквах я да ме подгони пак, а когато вълните отново загребяха към мен, се втурвах обратно.Естествено не винаги бях достатъчно ловък и петите ми често се мокреха, но бързо ги разстривах в горещият пясък и всички минаваше.

От това ще стане много яка метафора за живота на някой наркоман, пфу, как не се сетих.Ето пак се заблях.

Виждам те.По-скоро първо видях обувката ти.Розово, мръсно ровозо, позацапано от калните песъчинки.С нещо като панделка, събрана с лъскаво копче на върха.Балетна обувка с токче.Кой ги мисли тия глупости и как ви ги продават?Събута и катурната.Не ми стиска да се наведа и да я пратя в солената бездна с едно мощно движение, но се спирам.Морето не заслужава, дори тази частица от теб, тази пантофка, някога е обвивала идеалното ти краче, била е опора на петата и събирала всички пръсти, а над нея се е блещукала гривничката ти за глезен.Това, а и ме боли рамото, няма да мога да я метна достатъчно силно.

С обувката във външния джоб на коженото яке продължавам.Няма къде да си прибиера дясната ръка и започва да почервенява и мръзне.

Виждам и теб.Лежиш.Опъната си.Бризът си играе с рокличката ти.Естествено същият цвят като обувката, късичка, може би малко над коляното.С дантела в краищата, с високо коланче над талията.Материята изглежда нежна и приятна на допир.Сигурно е била, но сега с целият този пясък по нея?Ръцете са изпънати на главата.Кръстосани, все още здраво вързани, с вече кафеви струйки квър, стекли се до лактите.Косата е разляна навсякъде около лицето ти.

Сивото небе не спира да гледа мъртвите ти сини очи.

Следва продължение...

Wednesday, September 18, 2013

novellus

 Зимата още не е дошла, но за лятото напомнят само недопитите бутилки мента и джин, скатани в хладилника; вече жълтеникавият загар по кожата и няколкото тениски прибрани в гардероба ''ако ни изненадат топли дни''.Със смяната на сезона се променя градът, а малко след това и обитателите му.Масите в градините на кафенетата пустеят и пазят спомени за отминала топлина под формата на петна или нечие издълбано име.От запотените витрини те гледат с навлажнени очи и червени носове, сгушили се в собствения си скут хорица, протирващи пръсти над димяща чаша гореща течност.
  У дома им  е мрачно , макар да няма четири след обяд, единствената крушка в стаята грее с цялата си мощ.Условията  са спартански.Нелакиран паркет с черни точици от изпуснати фасове, лющеща се бяла мазилка по стените, талашитени шкафчета, чиито чекмаджета отдавна нямат дръжки, радиотор от миналият век с топломер от новото хилядолетие.По пода има разхвърляни дрехи, на трикраката масичка до прозореца недопита бутилка евтино вино и две мръсни водни чаши пречупват светлината и правят дъга, която пада върху загубилото цветовете си чердже.До стената  са струпани на купчини книги, повечето прашясали с пожълтели листа и корици, които едва се държат.

-А когато си самотна?-попита той от банята, докато четката за зъби още беше в устата му

-Тогава си представям, че съм стара.-Изкикоти се тя, докато обличаше дългите си памучни чорапи, които стигаха до коляното.Изкрящо бели на пук на мръсотията, която цареше около нея.-Лежа си в старческия дом, чета списания за кулинария и плетиво.И пуша, пуша много, бръчките ми са запълнени от дим.

Още не бе довършила изречението и никотинената еднодневка вече бе кацнала в устата й.С бързо движение приближи пламъчето и запали.Вдиша, гърдите се надигнаха, клепачите притвориха.Едно ''Ммммм'' се изплъзна от устата й, преди тялото и да се отпусне с цялата сила на педесетте й килограма в скърцащия матрак.

-Да, или си мисля за клетките за зайци на дядо.Аз при клетките, вадеща пухкавите гадини една по една изпод теления капак за да ги погаля.

Изглеждаше почти комично.Бяло потниче, из под което настръхналите от студа зърна прозираха.Материята бе толкова прозрачна, че дори бенчицата на ямичката между гърдите се виждаше.Плисирана синя поличка, нещо средно между униформата на Т.А.Т.У. и шотладски килт, която се се набираше много над зоната на приличие и не скриваше почти нищо.

-Какво правиш?-попита той, докато подсушаваше косата си, а пенисът му се вееше свит от студа.Оставяйки мокри стъпки след себе си, приближи леглото.Тя отново миришеше на пепелник, синкави облъчета се плетяха от устата й към тавана, а пепелта от цигарата щеше всеки миг да тръсне върху жълтите, някога бели чаршафи.

-Гладна съм.

......
Отмести няколко руси кичура зад ухото си за да може да отхапе спокойно, макар да знаеше, че косата й не стои там повече от миг.От кроасана се стекоха няколко капки мляко, бързо попиха в чаршафа и се превърнаха в тъмни кръгове.

-Винаги съм се чудела какво ще е да си беден студент в чужда държава.Нищо освен книги и тютюн.

-Ей!-преглътна той.Халата му имаше шарка на дочена пижама от ранните седемдесет години на миналия век, лежеше на сивкава възглавница без калъфка, не се беше бръснал от седмица, а краката му започваха да смърдят почти минути след като се изкъпеше.Въпреки това, точно в този миг, той бе най-красивото, чаровно и умно копеле в шибаната си пост-социалистическа утопия.-ЗДРАВЕЙ!-почти изкрещя.

Държеше кутийка с пръстен.Пръстен, който съмнително много приличаше на халка от ключодържател.Кутийката беше пласмасова със залепен стикер на червена роза отгоре.Пораздруса я и пръстена изтрака.Тя се обърна стресната от зънтенето.

-Ще се омъжиш ли за мен?-повдигна рамене и се усмихна плахо, почти едва шепнеше.
Тя сведе поглед, няколко светли кичура покриха стъклено зелените й очи.Усмихна се.Първо усните се дръпнаха малко, а после се разтегнаха в почти грозновата гримаса.

.......
Докато косата й го гъделичкаше под завивката, той се подсмихваше.Сложил победосно длани зад тила си, излегнал се спокойно, гледаше изпокъсания юрган, под който се криеше жена му.Вече виждаше как се дипломират, всичко им се нарежда, преуспяват в кариерите си, но винаги намират време един за друг, не спират да се изненадват с мили жестове.Може да й прави уикенд за Свети Валентин всеки уикенд, тайничко да й купува бижута и да ги крие в дрехите й.Да й праща цветя на работа.Да боядиса спалнята в любимия й цвят.Да напълни дневната със саксии.Понечи да я целуне и да отмести за

Бе прекъснат от зъбите й.Прекрасните й бели предни резци, които се бяха впили в зърното му.Отви главата й, хвана я с две ръце и я отмести.Докато тя се кикотеше той огледа щетите.Нямаше кръв, но следите бяха дълбоки и тъмно червени.Ясно се виждаше къде е засмукала кожата.

-Мамка му...-погали я, докато тя му извръщапе гръб, докосна с пръст гърдата й, като малко момченце-Е?

-Какво?

Наведе се над нея, облиза нежно меката част на ухото й и подрънка с кутийката до главата й.

-Да или не?

-А това ли?-Тя се обърна към него, носовете им почти се допряха.Премигна.Вгледа се в него, в косата, която бе избърсал във възглавницата и приличаше на сресан от ''специално'' дете, усмихна му се.-Не!-стана и взе жилетката си.

Още смутен, той се разхили.Та това беше игра.Сграбчи я, събори я на до себе си.С едно единствено светкавично движежение се озова върху нея.Сграбчи китеките й и ги разпъна, впи устни във врати й, после зъби, после пак устни.Натисна я с тежеста си.

-Целуни ме!-Заповяда, но без успех.Шамар, може би по-силен от колкото трябваше.Пусна ръцете й, погали зачервената буза.Изкривената й физиономия се измени в дяволита усмивка.

-Попитай ме отново-изсъска, докато беше под него.

-Ще се омъжиш ли за мен?

Очите й останаха затворени, преглътна бавно и сухо.

-Не.

Отмести се от нея, скръсти ръце и легна върху тях.Обърна й гръб и вдиша дълбоко.Стаята още мирише на шибаните й цигари.

-Мили, може да си мисля за теб от време на време.В старческия дом.Ще си мисля какъв добър улов си бил, как си щял да се харесаш на мама, може и той щеше да я хареса.

-Млъкни.

-Наполеон е обсадил Москва месеци...

Обърна се и я погледна.Среса го, като прокара пръсти през гъстата му коса.

-Ще върна пръстена в заложната утре.

-Добре.-въздъхна тя.Изпиваше го с поглед, искаше да се слее с него, трябваше да станат едно, точно тук в тази кирлива дупка.
Той я изучваше.Вгледа се в ключицата й.Колко странна издутина, разположена по средата на нищото.Щеше да се засмее, но тя го секна.

-Попиай ме отново.

-Какво е това?

Устните й трепнаха.Доближи се до него, като не отместваше поглед от очите му.Русолявите й дебели вежди се събраха и повдигнаха.Тънката й горна устна, покри долната и я прехапа.

-Искаш ли да бъдеш моя жена?

Тя се повдигна към лицето му, което бе на милиметри.Връхчетата на носовете им се доправя, чувстваха дъха на другия върху своите устни.Той отвори уста, да поеме нейната, но го спря.Усмихна се.

-Не.-и го захапа, нежно и дълбоко.Всмука юздичката над устната му и я погали с език.

Той понечи да се изправи.Тя го задърпа за ръкава.Шамар, с опъкото на ръката.Тя падна и покри с длани пламналата си буза.Докато той стоеше седнал и се оглеждаше за обувките си, го връхлетя.Започна да го души с лакът и впи зъби в тила му.Тънка струйка кръв шурна и закапа по зъбите й.Използва цялата си тежест и стовари лакътя на свободната си ръка върху глававата му.Бе бързо изхвърлена и почти падна от леглото.

-Кучка-заплю я той, докато опипваше раната на врата си и се опитваше да попие кръвта с халата.
Вместо симпатия, получи ритник, прави в брадичката от съвършенният й бос крак.
Тя избяга на малкото балконче от половин квадратен метър, което смееха да наричат тераса.Запали две, постави ги в устата си и жадно засмука.Тъпото копеле не разбираше, че не иска да я питат.Искаше да я вземат, да й заповяда да негова.Шибаняк.Не може да се сети, че е съб, не само в леглото.
Влезе и започна да се облича възможно най-бано.

-Щастливка си ти, да знаеш.Може един ден пак да ти предложа.

Легна до него.Сложи брадичка на гърдите му.Главата й се издигаше, когато той поемаше въздух.Гледа го дълго.''Какъв тъпак'' помисли си.

-Може би съм.- каза и отскубна косъм от носа му.


Sunday, August 4, 2013

Утро

Виждам как очите ти шарят под клепачите.Лицето ти, до преди миг мъртвешки безизразно и застинало, се пробужда първо.Тънките вежди се приближават, после отпускат.Тих стон се измъква от плътните устни.За миг да се изпусна, да ги захапя.

Бързай да се пробудиш, напусни дебрите на подсъзнанието си, скачай в реалността.Трябва отново да докосваш лицето ми, искам да ме погледнеш в очите.

Ще те вдишам.Ще те усещам зад очите си.С едно бързо убождане ще се скриеш във вените ми.Ще течеш в мен.

Ти само си надигни глава.Отмести коси през рамо, изпълни дробовете си със светлия оптимизъм на утрото.

Ще изстрия разстоянието между умовете ни.Ще залича несподелените спомени.Ще бъдем заедно и в този, и в следващия свят, и в осъзнатото и в инстинктивното, обещавам.

Няма да го направиш, нали?Говоря бързо.Думите ми са тежки.Речта ми реже.
Тънкият ти прорез се превърна в зейнала гнойна рана, от която се стичат чернилка, чувства, черешки, чалга, чепове и черва.
Убих ли те или умря?

Отговори

Какво ще направиш, след като всичко свърши преди да е започнало?Знаеш ли какво се случва на края, края когато финиш лената се изпречква на пътя ти, докато неволно вече си закрачил напред и не можеш да се спреш?Ако паднеш загинал, ще се молиш за още един шанс, ще се мъчиш ли да ставаш?Ами за още един живот, същият ли ще го искаш, ще помниш ли старият?

Какво прави човек след смъртта си?Болката или страхът ще те будят нощем в студената прегръдка на земята?Ако те повикат ще ги последваш ли?

Сбогувания?Целувки?

Saturday, July 20, 2013

Как да си оправим живота или какво дават по телевизията?

Ад ли?Ад е ТИ, който СИ, в последния си миг, когато финалната глъдка въздух предстои да те напусне, а малко след нея и заключителната завеса от фекалии се спусне от ректума ти, да срещнеш ТИ, който БИ МОГЪЛ да бъдеш.


Тежко наказание, определено, но заслужено.
Живота ми е по-скоро светло кафяво по шит скалата, но явно това е точно живота, който искам.Е да, иска ми се да съм малко по-богат, добре де, много.Загубеняци, даунсиндромчета, спасени от забрана на аборта, в някой страни и други, забогатяват всеки ден.Защо да не съм един от тях?

Не е казвам, че е лесно да се трупат пари, но съм сигурен, че е изключително просто.Ако искам, ако се нуждая, ако копнея кинти достатъчно силно, щях да открия начин да се домогна до сухото.Факта, че не съм го направил, значи единствено и само, че не го желая.

Просто искам други неща повече, дори да не го осъзнавам.Каквото и да е:четене, висене на пейка партита;обхождане на барманки с поглед, използвайки дънота на чашата като монокъл..Забогатяването просто не е толкова важно за мен, като гледането на телевизия, изграждането на визия, докосване на поредната перверзия в жартиери.

Естествено има лайна, над които нямам контрол-да съм по-красив, да дишам под вода, да летя...

Опа, от горното може да се остане с впечатление, че съм самовлюбен нарцис.Като казвам ''искам да съм красив'', по-скоро изсъсквам ''искам да се чувствам добре в кожата си, да съм щастлив, от начина, по който другите ме възприемат.Искам да съм привлекателен и достоен за определен вид привързаност и обич.''А това се постига ЛЕСНО.

Животът ми разкрива за какво наистина ме е грижа-за какво полагам усилия, на какво обръщам внимание.Ако искам да променя живота си е нужно единствено да пренаредя пирамидата на приоритетите си.Постройката, обаче, е масивна, камънаците тежат, а с времето слепват все по-силно един за друг, под собствената си маса.Може да работиш много, но пак да не си щастлив, но не съм казал нищо за щастие.

Получаваш точно това, което искаш от живота-очевидно всички искаме погрешните неща.

Значи ключът е в разбирането, в осъзнаването, в проглеждането-какво е правилното нещо, което да искам, какъв да е обекта на копнежа ми.

Това естествено е много работа, къртовски труд.

Какво ли дават по телевизията, какво ли си постнала в профила си?(/stalk).

Friday, July 5, 2013

And back.



















Взех, че прописах пак, ъпдейт ин а малко.

Friday, March 22, 2013

happy list

Прекарвам по-голямата част от деня  тук горе, в главата си.Мисля за други хора и непознати места.Виждам себе си в бъдещето и миналото.Водя разговори, които никога не ще се случат, може би дори решавам проблеми, които още не са изникнали.

Тук често търся щастие и тръпна в очакване на неизвестното.Приемам награди, които не съществуват, представям си как учавствам в неща, които не съм изпитал.Понякога се абстрахирам от всичко това и присъствам единствено в настоящето, поне така е според будистите и психолозите.

Мислите ми спират и ''съм'' единствено сега, съм, където съм.В стая.Всичко изглежда малко и застинало.Умилително малко и заплашително голямо едновременно, не знам.Осъзнавам колко съм сам и как противно на желанието на ума ми да ме убеди в обратното, съм дистанцират от заобикалящите ме предмети, далеч съм от останлите хора.В такива моменти обикновенно търся пътят обратно нагоре по стълбите, към главата си, където отново ще се опитам да търся щастие.

Понякога се опитвам да си напомня, че за разлика от въображаемото  там горе, има истински, макар и малки моменти на удоволствие в реалността, които е редно да изпитам, като първите капки пролетен дъжд, стичащи се по лицето, като удоволствието да пукаш опаковачно фолио, като да я целунеш, докато още спи, като да опиташ от шоколадовата коричка на дъното на сладоледа, да стъпващ по изсъхнали листа, които хрупат под тежестта ти, като да си налееш първата чаша кафе на автопилот в поспаливата сутрин, да помиришеш новата си книга на сгъвките, където е лепилото, да надуеш музиката в колата толкова силно, че да се тресат прозорците.

Ами ако това е щастието, ако то е малката деликатна калиграфия на всички тези и още много малки жестове?Ами ако винаги е било така, а заслепени от грандоманията си търсим илюзорното, недостижимо удоволствие, там горе?Може би списъкът ми е изостанал за скромните ми 24 години, а може би е по-дълът от твоя?

Friday, January 25, 2013


And I hope you're thinking of me
As you lay down on your side