Sunday, September 22, 2013

Дете (продължено)

 Подминах те, и теб и тялото ти.Нямам интерес към празната обвивка.Искаше ми се да се наведа и да открадна целувката, която така и не можах приживе, да разтрия светлите снопове коса по лицето си, да помириша врата, но се спрях.Спря ме страха, който имам от дете-от кукли.Онова смразяващо усещане, когато си убеден, че неистинските мъртви очи се взират право в теб и дори реагират на движенията ти.

 Подминах те и с мъка се приведох за да седна на пясъка.Опитвам се да намеря облак, но небето си остава безизразно и подигравателно скучно.Една безкрайна простряна сива пелена.Паля.От твоите, нали ги отказах и не си купувам вече.

Мислех си за теб толкова много.Знаеш ли?Пишех ти писма цял живот, дори преди да се появиш, знаех, че си там.Виждах те как се разхождаш из малките улички на града, които са успели да се спасят от модернизма, как набързо крачиш с окаляни маратонки по баирите, как тревата оставя зелени следи по светлите ти дрехи, докато присядаш да починеш на някой връх.Дори те ревнувах, като си те представях обградена от мъжко внимание.Но в реалност ревнувах, защото те вече бяха нахлули в живота ти, а аз не.

Спомняш ли си?Или си измислям.Видяхме се в метрото.Купето бе почти празно, неприветливо и тъмно.По твърдите пейки бяха насядали уморени тела.Някои лица бяха осветени от екрани на мобилни устройства, което ги правеше още по-мъртви и безиразни-като трупове в морга под флуресцентната лампа на масата за аутопсия.Стояхме прави, бях малко зад теб, излегнал се на вратата, на пук на стикерите, които го забраняваха.Вдигнах поглед към и видях отражението ти до моето.Усмихнах се на огледалният ти образ, а в отговор той наведе леко глава на страни.В стъклото изглеждаше все едно си опряла глава на рамото ми.

Станах, реших, че няма да е достатъчно драматично ако просто се затичам към вълните и се потопя плавно вътре.Може да видя някоя медуза , да се погнуся и да изляза обратно.Намерих пътечка, по която се крачеше трудно.Пръста бе замръзнала и хлъзгава, а тръните не се даваха на времето и продължаваха да се пречкат и бодат.

Водата е студена.Изпълва всяка пролука в дрехите, напълни ботушите и ги прави непоносимо тежки.Потъвам.Бързо.Затворил съм очи и разперил ръце, а течението ги вдига нагоре.Издържам така само секунда преди да ме обземе паника.Повдигам клепачи с мъка, опитвам да се видя нещо, каквото и да е, да разбера на къде е въздуха, на къде да греба.Успявам да се издигна, но само за секунда, преди една вълна да се стовари върху ми и да ме запрати в дълбините.

Чудя се как всичко е започнало.Цялата тази история, че виждаш живота си да преминава пред очите ти на лента, докато се давиш.Все едно паниката или самото потапяне могат да убедят времето в такава компресия.Смазвайки десетилетия в няколко последни секунди от отчаяното ти съществуване.Докато дробовете ти се изпълват с вода, не би ли се надявал на по-спокойно представяне?Невидима ръка, която отгръща страниците на албум-ти на магаренце, или с онези шапки идиотки, които всички носеха през ранните години на 90-те.Ами кратък анимиран филм, презентация със слайдове, или животът ти изразен в есе, или в памфлет с няколко параграфа?Нима всяка форма няма да е по-добра от тази внезапна светкавица-цялото ти съществуване да избухне в изпепеляваща веждите биографична заря?Нищо като трите големи тома, които си представяш.Съвършен сноп светлина, които се спуска през водата.Последена светлина, преди всички светлини да угаснат, озаряваща те с цялата си мегалитна съвършенност.

Но ако нещо присветне пред очите ти, докато потъваш и пътуваш към дъното най-вероятно ще е риба.Бързо замъглено сребърно петно от извивки, което се отдалечава и няма нищо общо с живота или смъртта ти.Морето ще приеме всичко, докато потъвам към този водарасъл безпорядък на дъното, оставяйки зад себе си това, което вече забравих-повърхността, сега покрита с високият полет на облаците.

No comments:

Post a Comment