Tuesday, December 2, 2014

useless.

 Обичам железницата.Нашата си, онази евтината.Половината Възрожденска(мисля, че вече го водят българо-ренесансова) литература се въртеше около влаковете и кръстосването им по малката държавица.Струва ми се, в последно време обаче, романтичният образ на тези пътувания се бе позагубил, завит с битовизма родопските oдеала с гравираното БДЖ.

 Нощният, гръмко зовещ се Експрес, мъчно напускаше гранитните останки на Централна гара и  застрада по релсите към морето.Заменихме арт-деко соц мотивите на циментовите ромбоиди със залязващото слънце над банални хълмове, мъртви селца, уморително вечни пусти полета.Понякога в света просто няма достатъчно повръщано.

 Обитателите на купетата се бяха накачили по прозорците, а подмишниците и лактите им заместваха хидравликата, която трябваше да държи дупките за въздух отворени.Кисел мирис на пот, евтин тютюн и мазут от дясно, засъхнала урина и пресни стомашни сокове-от ляво.Вятърът го мързше да се движи.Всичко бе опръскано в оноко-болната жълта светлина на флуресцентните лампи, разположени на всеки половин метър.Бирени кутии, пластмасови патрончета с преоценен спирт и цигари на качак, правеха пътуването във врящата морга по-приятно.Имах щастието да съм единственият бръкнал се шест и петдесет отгоре за окрилетно полегата пътуване и килията с трите легла си бе само моя.Ако можех да спя на тясно, тъмно и завит с амбалаж, без да си представям как най-горното легло се сгромолясва върху мен, всичко би било чудно.

 Зяпах едно почти грамотно ''ХУИ'' издълбано в лепкавият кафеникав слои мръсотия в дъното прозореца, докато се чудех дали да бутна още две успокоителни, за да имам достатъчно време да полетя,колабирам и  кацна, докато акостираме в Бургас.Колко е бил дълъг нокътя на твореца, стъргал тази гняз.Бях седнал на смазаният от милиони тежки стъпки и лайнонени чанти мокет, а главата ми се удряше в тънката ламаринена стена, която делеше общото от моето.Монотонното тракане и вибриране на вагона ме унасяше.Две бързи тудуф-тудуф едно след друго и после пауза.
 
 Застана до точно пред мен, а повдигнатият на неудобни, дори за гледане, токчета прасковен задник, вибрираше едва забележимо, в протърканите дънки- ретро котюр от някой битак.Тудуф-тудуф.Зави ми се свят-рязко, но само за  миг, но бързо спря.Адреналинът плъзна по цялото ми тяло, изпомпван с пълна мощ от мозъка ми, закапа от порите на лицето.Чертаех линии, между плаващите точки, които блуждаеха пред погледа ми.Хубаво е, или достатъчно-на немски е едно и също. Другите й части ми бледнееха, ерекцията ми се бе фокусирала върху двете идеални парченца месо и всичко около тях мъглееше.Исках да я залея с романтиката си  на гъсти, гнойни талази.

  Хенри някой-си е казал, че хората са готови да жертват всичко, ако им предложиш частичка от това, което искат най-силно.Лъжа.Опит за сближаване на реалността с мечтите.Пропаст между съм и иска ми се да бъда.Част от нас самите, по-първична и вкоренена в нас, дори от любовта, от Данте по себе си, от страданията на  Отело по нея, от всички идеали на божествата, които изкупват съществуването ни и терзанията на Волен всеки вторник от 23:15 по телевизия Алфа-Атака.И те така, тя казва нещо-ти отговаряш, после пак и така прекарваш целият си живот по средата на този разговор.

-Не  трябва да пушиш.-това бе малко, или доста преди да се запалят онези хора във влака-да са живи и здрави, милите, та все още не се гледаше толкова зорко на угарките в коридора.

-Защо, пък?-дори не се обърна.

-Ще живееш по-дълго.

-Само ще ти се струва така.

-Ти си глагол.

-А ти се правиш на интересен.

-Не, ти си глагол-пушиш, усмихваш ми се, красиш, вечно се движиш, бидеш и правиш.

-А ти какво си?

-Аз съм прилагателно.

-Нагъл?

-Амбициозен.

Докосна ме, докато ми подаваше да си дръпна.Заря.Фамфарии. Пърди ми се, но като се стискам, коремът ми изглежда по стегнат.

Виждах себе си, как я гледам, докато тя ме оглежда.

Животът ми не започна при раждането, нито при зачатието, нито при ерекцията.Започна точно сега.Мисля, че бе първата, в която заобичах, преди да започна да обичам всички.

-На какво се смееш, момко?-очевидно бе, че е по-голяма от мен, а тънките й устни се разточваха в изнервяща гримаса.От едва доловимото разстояние между зъбите й, струеше лек, усилено прикрит, селски диалект.Сигурно чатала й ухае на похотлива пот и захаросан компот.

-Намразих те вече, просто защото те обикнах, а дори не съм видял амфаза ти.Оксиморон на емоциално ниво-моята нечовечност се корени в способността ми да те усещам и желая, което е крайно човешко.

Глуповата и насилена усмивка.Не можа да ме разбере, то и аз не се разбирам.А и като остроумнича, пелтеча.
Подхилих се и спуках ментола във филтъра на цигарата със зъби.Приплъзнах врата на купето и се скрих вътре.

 Щях да я видя пак, в басейна покрай хотела, който всякачески се опитваше да прикрие, че някога е бил почивна станция.Щях да плувам и да се гордея със себе си, че съм уловил рътъм, а не се хабя като торпедо за дължиа и половина.Щеше да е топло и да се оригвам на цаца, когато се катерех по стълбата на хлорната локва.

 Щях да я усетя, мокра, но усезаемо от пот, защото се гнусеше от водата..Щях да изломотя ''мотна си'', защото коктейли ни бяха дошли повече.После щях да се сетя, че само аз съм пил.Ще разменям моята индивидуалност за безопасност и ще съм, като всичките й предишни за да съм поредният.Очите й щяха да зажадняват все повече, докато аз пресъхвам за нея.Иска ми се да е гола поезия, а то просто секс.

Щеше да е обладана от нервен трепет, докато се опитва да намери място за въздългите си крачета, на вибрации.Щеше да ми каже, че съм неблагодарна душа, но това е било хубаво, защото злите души били евтини, а те-винаги се задоволявят, с това което имат.Щях да си го запиша за се уверя, че не е цитат от манекеска книжка.

Онази, плаха човечност, която може да преродим в агресия, срам или тишина е по-скоро повод за срам от колкото гордост.Способността да усещаме ни прави все по-уязвими и слаби, поне според еволюцията.Елиминираш патоса у себе си, а с него и проблема.Студен перфекционизъм.

-Само Бог ще може да те опрости.

-Но ти ми каза, че Бог няма.

-Именно.

 Усещах как отмествам пластове месо, докато подметката ми натрошаваше нежните й скули.От устата й изкачаха ситни капки плюнка и кръв.Спря да квичи, шава и моли-бях уловил ритъма-два бързи десни ритника в ребрата и после стъпкване на главата.Тудуф-Тудуф.Изкривенените пръсти на извадената от ставата длан, още бяха затиснати под тоалетната седалка.Лицето ми  пламтеше от шамарите й, когато гъста локва фекалии и урина се процеди през късите шорти и запопива в моета.

Раждаш се осъдена на смърт, кукло, дори да не съгрешиш.

Sunday, September 28, 2014

0

-Много биха убили за да са на мое място.
-Още повече биха се самоубили ако бяха.
-Ами ако не можеха?

Стоях си там, кротко фокусиран върху тласъците на пулса в ушите си  и се чудех колко точно е смъртосна комбинацията от несподелена любов, трева, алкохол и огромни амбиции.
Кръвта по кокълчетата на пръстите ми засъхваше, бирата по тениската също, а повръщаното по новите ми ''Мартинс''-и започваше да се влива в чорапа ми.Таванчето, в което се успявахме да съберем всички си надежди бе широко не повече от три на три метра, смърдеше на кисела пот и цигари, а  свитите ни от обезводненяване пишки, нямаше да видят целесъобразно отверстие поне в идните три месеца, но това не ни пречеше да обсъждаме ''тая курва'' или ''онази евтина пача''.Знаех, дълбоко в себе си, че животът никога няма да е толкова хубав и нивга не ще да става по-добре.(Само да имах монокъл и коцкарски мустак)

Да си призная- за добро или зло, винаги съм искал да съм различен, уникален.Обективният анализ, обаче, показва, че съм маловажен, като всекиго другиго.Уви съм хлебарка подлежаща на същите аерозолни императиви, като милиарди други.

И след вичкото притъпяване на недоволството със секс, наркотоци, алкохол,напредничева литераутра, класическа музика, статистика и теоретична математика, философия и софистицирано историознание-то се случи.

Прозрях, че Аз съм Бог, или поне можех да бъда. Аз-Единствен сътворител, повелител и унищожител. Господар на всичко що е било, е  и някога ще бъде. Началото и краят.Ако не бяха атеистичните ми убеждения, щях да го намеря за смешно.

Щях да съм добър Бог, стига да ме обичат, защото както всички божества преди мен, щях да съм ревнив.Ще предлагам вечната милост на нищото, несъществащото и небивалото.Сянката на гилотната-острие на страх и съмнение, щеше да  висва вечно, над всичко що ти носи  удоволствие.Всички пътища ще свършват със смърт, че и по-зле.Всяко приятелство.Всяка любов.Мъчение, предателство, пагубна загуба, болка, старост, срам, болест и нищета.За теб и всичко, за което си избрал да милееш.

А ти, слепи ми робе, ще си могъщ, колкото мен.Ще престанеш да питаш и търсиш у другиго причината на биденето ти.Ще знаеш, че в теб е заключен хаос, безредица и съвършенство.Ще бъдеш идеален в своят край, точно както бе, преди да те има.

Отказваш се от света ред по ред, дума по дума.И една сутрин, докато чоплиш засъхналите ''камбанки'' от косъмчетата, избуяли ануса ти,ще осъзнаеш, че надеждата, с която чакаш идущите дни е фарс.Ти си съучастник в собствената си анихилация и няма какво да направиш, освен да се влачиш по дирете на мъртвото си Его.Всичко, което правиш унищожава възможностите ти, шансовете ти гаснат, вратите ти се затрварят, прозорците чупят, а светлината в тунела е просто фенерчето на камерата за гастроскопията.

Няма отговор, защото вечно питаш другите, защо живееш, без да осъзнаваш, че силата на отговора се корени в теб-за нищо.

Животът е болест, зараза и гной, която яде и прониква в съвършенната копринено мека, студена плът на смъртта.Всичко, което е било и е, ще се разгради в една идеална нула.Неизбежното събиране на цялата екзистенция в ултимативната безсмислица на несъщестуващата вечност е величествен фетиш за сатирици като теб и мен.

Тъжно е, че това идеално, съвършенно нищо, никога не е било достатъчно за хорицата, които не открили своята Божественост.Търсенето на цел по-висша от крайчеца на този живот, го прави безмислен.

Thursday, August 21, 2014

Пет лева

 Превивах се върху дъсчените  остатъци от пейката, когато есента дойде.
Зеленото рязко стана горчиво жълто, пулсиращата  природа повехна, умря и изгни за миг.
Тинята в локвата с лилиите бе развълнувана от сенките на сънищата, които плуваха в нея.От мечти и стъпки.

 Подминава ме блондинка.Ненавиждам русото, мисля, че мразя и лабрадори.Шия с тъничка верижка, почти невидима върху прозрачната  кожа,  на лявата китка-пресен белег.Очните дъна са празни, бездушна нимфетка.Изрязани остри черти, почти мъжествена мандибула.Привлича ме.Русото никога не е било толкова черно.Спъна се, чух как стресната струйка въздух се издигна от гърдите до гърлото, напуска устните и отвори очите до предела им.От грацията, с която изпълваше всичко около себе си не остана и помен, докато скулите й се насочват към асфалта. Замижих в очакване на строполяването й, но такова не последва.

 Замирисва на мърша.Зловещо се хиля на сън, възбуден от разлагащите се меса.Преди месец забравих един омлет на масата и заминах на море.Когато се върнах с часове стоях гледах, слушах и вдишвах стотиците бели гадинки, които цвърчаха във вече кафеникавите белтъци.Една от по-неловките ми ерекции.
''Животът е прекрасен, но неотклонно жесток, с тези, които са се предали'', премлясляквах с воднистото кафе.

 Ако някога бях невъзможен за обичане, арогантен, саркастичен  задник, то това бе вчера.
А поникналият на бузката цирей, сълзеше и плюваше  гной, горчилка, разочарование и омраза.

Днес ще е различно.Много.

 Пауза за търсене на втори чорап.Не от един чифт, или подобен по форма и цвят, а просто чорап, втори.Не намирам, закъснявам за работа, пикае ми се, а вече си загащих ризата.Съжалявам се.
Самосъжалението е най-лошата емоция, която някой може да изпитва.Най-деструктивната. Унищожава и поглъща всичко, докато не остане единствена в собственият си космос.

 Смазва отношения, прекъсва връзки, изпълва всички мрачни пророчества, които вещае само.Безкрайно лесно е да си представиш, че си обречен на трудност, че цялата неоправдана несправедливост ще те залива вечно, че бидейки безкрайно гениален, ще да останеш недооценен приживе, и че шансът просто ти убягва, а късметът е единственото между теб и щастието.

 Пускам сълза, не от мъка по дълбоките си мисли, а от напъните на плиткият си ректум, които отказва да ме освободи от демона на снощните протеинови вафли.Един от бонусите да пишкаш седнал(навик, които усвояваш, когато ходиш без бельо), е че винаги има време и да се изакаш.

 За първи път усещам нужда да не бъда днес, а вече съм буден цял час-прогрес, доктор Миркова,прогрес!.В никакъв случай потребност да умра, още по-малко жажда да си сложа края.Този ужасен, враждебен и неспособен да обича свят не е за мен, нито аз за него.

 А той(светът) не иска да свърши и това си е. Лайквам стотици публикации на ден, които го обричат, ама на-птичките пеят, пичките  го духат и всичко е все така слънчево с наченки на лека облачност.Готов съм да предам атеистичната си душа на всеки Бог, които успее на ни(ме) затрие.

 Вчера ми липсва.Там бе всичко.

 Всичката красота вече се бе случила, отминала и забравила за мен.Целият ми живот бе приключил и гордо положен зад мен.Предстоеше безкраен цикъл на разлагане.Всеки ден щеше да е като черно бяла вълна, която се разбива в главата ми, докато кръвта ми не изтече през ушите.Усещане за черна празнина, което агресивно изпълва цялото ми съществуване.

  Гълтам сухи сълзи, оплакващи смъртта на детството, невинността и надеждата.Гневя се, беснея и лая срещу абсолютното безразличие на природата и света за кончината на любовта, надеждата и красотата.Стоя на ръба и не доумявах защо, защо когато можех да предложа толкова много.Толкова много любов, да похабя такава енергия по света, не бях способен да приемам обич, да давам, да призова енергията, с която знаех, че мога и ще променя всичко.Само ако знаеха, че го умеех.

 Докосвам инстинктивно гърдите си, за да успокоя дишането, да усетя как капките пот заобикалят пръстите ми, усещам сърцето си, дробовете, бъбреците, които бореха бирата и антидепресантите и усещах огромната сила, която ме държи жив.Продължавам да се докосвам, все по-надолу. 

 Избърсвам се и се надявам петното да засъхне по-бързо.Осъзнах, че да си човек, да си възрастен е постоянно да си в захвата на противоположни емоции, ежедневно да помиряваш своята първичност и разум-искам това, но се нуждая от онова, обожавам едно, но съм влюбен в пълната му противоположност.

Бил съм само думи.
Е и?
Ще покрият целият свят със слова.
Съжалявам и благодаря.


Thursday, July 3, 2014

Запек

 Когато някой успее да ме разбере, то това ще е най-тъжният ден в живота ми-повече няма да мога да се оплаквам, че съм вечно неразбран.

Стоя, мисля и сера.На тъмно.Бушона се предаде и ме обрече на мрак.Тъмнина, парещ анус и халюцинации.Трябва да си пия хапчетата.Поне половината.С подут от запека стомах трудно се бяга от несъществуващите момиченца, облечени в окаляни бели роклички, които изкачат от стените и събарят книгите от лавиците.

 Уморен съм, празен и сух.Бях алчна душа-влюбвах се във всяка жена, която имах, можех да имам или бях изгубил.Карах я да ме обича и вкризявах психиката й,Жената с най-главното Ж  се погубваше из между собствената си самоличност и ролята, която ми принадлежеше.Не различаваше интимност и изолация.Изпъкваше със своята уникалност и същевременно се вписваше идеално, като всички други снежинки.

 Или може би просто така ми се иска.Не съм сигурен.Спомените ми са импотентни и стерилни.Меланхоличната вечност на собствената ми лудост или абсолютната увереност на безкрайният миг от реалността?

 Всеки път едно и също, но винаги неповторимо.Виждаш я и никога, нищо не е като преди.Небето никога не е същият цвят.Луната никога не е в същата форма.Въздухът никога не ухае по същият начин.Храната няма същият вкус.Всичко, което знаеш за света променя значението си.Всичко стабилно и здраво става нeзначителен вял повей.А всеки полъх се превръща в масив, който може да докоснеш.

  Няма нужда да я описвам-красива е, запълнете я със собствената си дефиниция за красота.

 Спирам толкова рязко, че светът, който вечно ме догонва се препъва в мен.Това нещо, видение, тази физическа невъзможност, тази трансформираща въздуха нереалност.Каквото и да бе името й, то щеше да се издига, по-високо дори от егото ми.

 Никога не й го споделях, обаче.Парадокс е, но макар да е по приемливо да обикнеш от колкото да въздишаш и точиш лиги в нейната уста, сексът си остава публична гордост, а любовта-срамна тайна.

 Привлечен към вулгарната светлина и първичната тъмнина на нежният й поглед, тежките опасни аромати, които обливаха всяко нейно отверстие, отровните й цветове пристъпвах бавно към нея.С увереността, че властвам на времето, бавно я отсичам с поглед, гася свещеното й пламъче със залпове гъста жълтеникава сперма.

  Или може би просто така ми се иска.Никога не разбирам истината-злобната съдба е благосклонна към любовниците по този си безгрижен начин.Мога само да се чудя.Дали в главата й оставих полъх на вина и срам.Дали помпозната ми тъга се е пропила в стените на черепа й.



 

Wednesday, April 23, 2014

Кратичко

Твърди се, че  Хемингуей  е написал един от най-тъжните разкази само в шест думи.
 Ето го моят.

-Обичам те!-той
-Чукай ме!-тя

Monday, April 14, 2014

Последен сезон

''-Възхищавам се на умението ти с лекота да усложняваш живота си, страхливо ми, егоцентриче''

 Малка, павирана, уличка-тъмна и суха.Вечерта умира и скоро ще  се принесе в жертва на първите слънчеви лъчи, които в се мъждеят в мъглата.Студът гъделичка оголените й крачета, от глезена до коляното (роклята никога не бе по-високо от линията на приличието).Бе се гмурнала в прегръдката ми, като галеше изпъкналите вени на предмишницата ми с връхчетата на пръстите си.Бе омекнала, а порочният й поглед срещаше привидното безразличие на брадичката ми.Сърдех се, не помня за какво, но винаги ми минаваше, преди да сме стигнали.

Три-звезден ''семеен хотел'', последното убежище на болните романтици. Привличаше със замъгленият си мечтателен образ.Отвън боядисан с нимфетско блаженство, от вътре обзаведен с уродливи мъжки помисли.Посреща те вечният, около двадесет и пет годишен старец с плешиво теме и свинска физиономия.За него сме най-баналната малка уличница и поредният плащач с малка пишка.

 Скромните крачки до стаята, винаги са били магични.Пълни с очакване и задоволство, и нетърпение да чуеш как ключът ще превърти оборот и половина в талашитената врата.

 Няма по-мръсно място от скъпата стая в евтин хотел.Пепелта от нашите предшественици умираше в  в пепелниците; дълъг, надявам се женски, косъм се точеше по възглавницата.В съседната стая някой на всеослушание отмъщаваше на жена си.Картините над леглото, в банята и до гардероба, бяха оскърбително еднакви.Колко ли пъти са чули ''Обичам те'' тези стени?

 Положи топлата си тежест в скута ми, а с мигли за-гъделичка вратът ми.Съвсем млада, бледа и тънка бе като лале в жулещите ми длани.Задишах косата й.Каза ми нещо, но не го чух.Всеки път, когато красивите звуци напускаха устата й, електрическите импулси, които претичваха през мозъкът ми, се превръщаха в гръмотевици.Намерих се в състояние на пълна безпомощност, което преминаваше в в безгрижно слабоумие.Обичам те се изцежда от мен, докато зъбите й задраскват моите, при нескопосана целувка.Пиех я на малки глътки, докато собственото й опиянения не я приспа.

Положи глава направо на матрака, отмествайки и двете възглавници.Под тънкият чаршаф крайниците й описваха есобразен зигзаг, а единствено отвитото й рамо, чаровно ме приканваше да повторя очертанията на детинското й гръбче.Такъв образ се запечатва вечно върху влажната не-чак-до-там мъжка ретина.

С тъжна усмивка полагам тежката си жадуваща плът и се моля този път реалността да надбяга въображението ми.Това поредно влюбване от пръв, последен и вече поглед да е безсмъртието, което ще споделим, мила моя, русалке.

Saturday, April 5, 2014

Малко

  Отново и отново разлиствам тези жалки спомени, пожълтели от никотин и изтънели от спирт.Все се мъча да разбера да не би тогава, от отблясъка на светлината в онзи  далечен  кишав сняг, да се пропука умът ми.Дали там не се роди онази междина, която разделя цялото ми съзнание.От едната страна на бездната необуздано животинско желание, копнеж, страстна нужда от любов, вплетени сенки, под догарящ восък и полъх на вино.А от другата зловонна смрад на засъхваща пот, изтрита в три седмични чаршафи, дъх на клоака и целодневно безволеви стенания в леглото.

  Вечно тъжен и унили самолюбец, или както е модерно да го наричат маниакално  депресиран.Ексцентрик или поне му се иска, холерик преди кафето и сангвиник след бирата.
Осъзнава, че подсъзнателно се залъгва в липсата на переспектива. Хвали се, че не планува нищо след трийстата си годишнина.Умишлено не отваря прозорците, покрити от тежки пердета, светлината го изпълва с енергията на оптимизма. Не пропуска възможност да се съжали, когато подминава огледалото.Не разтребва , храни се с една и съща вилица от седмица.Трябва му да е отчаян за да пише.Да не спира да се взира в косите й за да му се яви като привидение, когато бензинът най-после го приспива в ранните утрини.Празни, кухи сънища.Говори за себе си в трето лице, защото вече се държи високопарно, дори към собственият си Аз.

 Тя потръпваше и малко се дърпаше, когато я целувах в крайчето на полуразтворените устни.Избирах си това място, защото никога не е докосвано умишлено.Всеки засмуква долните устни, масажира с език чуждият, гали скулите, подръпва косата, притиска тила към себе си с длан, но онзи съвършен  ъгъл, в който се събират червеникавите месести дъги е неопорочен от чужд допир.Очите й пламенно ми отговаряха, а ръцете й ме преследваха.Хитлер се срещна с ангелоподобна нимфа, която впи черни нокти в сърцето му, докато спря да тупти.Кожата й се плъзгаше по моята, усещах нежните мъхчета, които се надигаха, когато докосвах на правилните места.Прилошаваше ми от желание, дрехите ме стягаха, а краката й ми се подиграваха със своето съвършенство.


 Въздишката ми понесе скука и гняв из суровата спалня.Тя бе обидно спокойна и прекалено грациозна.Бях въздухът около нея.Всяко нейно движение, докосваше най-съкровените, изтънели струни на душата ми.Всеки лек замах с прозрачно бялата китка, ми се отразяваше като удар с отверка по оголен нерв във венеца.Сълзите й нарисуваха дъга от грим по подпухналото лице.Още усещах вибрациите от трясъкът на подарените късчета щастие, които се разбиваха гръмко в бетонът, винаги готов да посрещне падението, седем етажа по-надолу.

Тръгна си и като вакуум успя да всмуче целият ми чар, емоции и рационалност.
В онзи миг бях възбуден и изцеден до полуда, но се чувствах в свой води, защото владея съвършено безумието.









Tuesday, March 25, 2014

Тройка

 Трудно ще си спомня последният път, когато се прибирах по това време, едва час или два преди изгрев.Значително разредил среднощните си запой, загубих толеранс към твърдото и съм се напил обидно много от срамно малкото количество алкохол, което излях върху дроба си.
 Студено е, но подмишниците ми подгизват.Оригвам се на цигари и бира, и ром, и шотове, и онова евтиното гадно, което ми изгори ноздрата.Пареща течност се изкатерва до сливиците ми, но бързо я преглъщам, няма да хабя материала.
 Подминавам влюбена в концепцията за изпълване на всички телесни отверстия двойка.Момчето има едва набола брада, която е не по-дълга от косата му, крив нос и тънки устни.Рамената му все още са тесни, висок и кльощав, пристъпва на краката си като кокили, докато кокалестата му ръка е увиснала на рамената на момичето.Приплъзва пръсти по изпъкналата й ключица, когато ги подминавам и побутвам неволно с лакът.

-Кой си ти бе?!-надава вик малкото лъвче, а гъсти храчки политат заплашително близко до дясната ми буза.

Питам се това от както си бърша сам задника, младеж.Аз съм социолог, странник и скитник.Танцувам добре, любя се страстно и съм сигурен в доброто си възпитание и кавалерски маниери.Имам собствен и неповторим стил, които съм изградил с времето.Писанията, скиците и мислите ми се стичат отвъд рамките на конвенционалното и баналното.Аз съм пройдоха и живея в панелка, двойно по-стара от мен самият.Крада, лъжа и мамя.Не съм се дипломирал заради мързел и съм вкопчен в депресията си, като единствен източник на каквито и да са емоции.Патологичен лъжец и безволев разорен гъзолизец.
Аз съм никой за себе си, камо ли да съм нещо повече от нищо за някого другиго.

-Ще те чукам, докато ме заобичаш бе, говедо!-репликата ми предизвика по-скоро съжаление, от колкото страх.Липсва й дълбочината и треперещият тембър на заканите захранвани от адреналин.

Забързах крачка и забих поглед в лачено белите си кубинки, които бяха изподрани от множеството токчета, които ги изпотъпкаха последните няколко часа.Не съм сигурен до колко мога и бих искал да ударя това момче.Нека да бъде мъж за моя сметка.

Потърках ръце и духах в дланите си за да сгрея вкоченените си пръсти докато ги изпуквах.Настръхнах и ме втресе.Настръхнах и ме втресе, а мускулчетата ми се свиха.Харесах си камъче и го заритах по пътя към умрелият в социализма ми апартамент.Добра метафора за повечето момичета, които водех до скърцащото и изпочупено легло, останало без крачета от клатене.

Цял живот отмъщаваш, защото хората са те предали, а менструалната реалност е, че ти си предал всички.Прекалено много пъти чу, че си най-голямата грешка в нечие съществуване(до момента, надяваш се). Един път ти казаха и, че когато най-сетне умреш, макар да не е трябвало да си се раждал, ще плачат не от тъга, а от щастие, а черното няма да за печал, а за стил.Ти си бомба, единствената цел на съществуването ти е да престанеш да бъдеш, а с това да нараниш и похабиш максимален брой души.

Коленичиш, не за да молиш, а за да се скриеш под полата й.

Tuesday, March 4, 2014

акита

Стари, зле построени и студени сгради.
Болници с грозна мозайка по подовете, мирис на йод и кръв, дебели санитари насядали по инвалидните колички в очакване на пациенти, затлъстели лелки, скрити зад надписа ''ИНФОРМАЦИЯ'', които гледат с кръвясал поглед, всеки дръзнал да им зададе въпрос.Затлъстял полицай/охранител, който трябва да положи огромни усилия, гълтайки корема си за да се прибере в униформата, отегчени от отегчението си пенсионери, впили поглед в износените шевове на мокасините си, деца, които милват кървящите си  марли и ти, който не спираш да си представяш как бившата ти е спала  с друг.Не помниш защо и как си се озовал тук, не си личи да те боли някъде или да ти има нещо-за непрофесионалиста си здрав като бик с телосложение на теле, леко раздразнителен и малко недоспал млад мъж.Дали ръката му е по-космата от твоята, дали власинките от предмишницата са дразнили кожата й, докато я е милвал.Ами брадата му-по гъста и набола ли е?Дразнещо ли е било, докато се е опирала в клитора й?Тялото му-по-стегнато и зряло ли е от твоето, отпуснала ли се е?Стискала ли е врата му с нокти, както твоят?Дали е хапала долната му устна?Усетила ли е топлината на езика му, докато е масажирала неговият?Треперила ли е както с теб, дали е молила да й се позволи да получи оргазъм?А защо ти каза, дали си измисля.Не, не би го направила само за да те нарани- не е таква.Не е изневяра, ти не беше нейн, но пък тя не е спирала да е твоя.

Дъските в отделенията са забавни.Разграфени по стай, дни и пациенти.Всеки ден сестрата взима  гъбата и замазва черният маркер, изтрива пациента от пластмасата, отделението и съзнанието си.Госпожа Григорова обичаше да говори за внука си, вадеше снимката от обидно тънкото портмоне, показваше измачканата паспортна фотография с гордост на санитарите, който избърсваха фекалиите от сбръчканият й задник и сменяха подлогата й.Григовора получи масивен инфаркт и изпусна последната кафява струя в сряда, рано сутринта пред изгрев.Константин, момчето от измачканата снимка, макар всички позитиви, които се изписаха по негово име, не дойде да види как бръчките й д се изпъват,  под хореографията и агонията на предаващото се сърце.

Бърз замах с дясната ръка на неопрена и Григовра изчезна.Второто легло в стая 3, до прозореца, се освободи.Съзнанието на младшата сестра също.След като сложеше последният подпис върху епикризата, старшата щеше да се върне към хроничният си запек и нямаше да си спомни златният пръстен върху лявата ръка на женицата или картичките, които бе наредила на нощното си шкафче, точно до аналният търмометър, повечето от които започваха с детински написаното ''бабо''.Бабиното не се обади, нито се яви.

Дали е толкова лесно?Два клика, може би три, ако решиш да изпадаш в детайли, профилната снимка и всичко, което си й споделил изчезва.Тя става user, ти за нея също.Употребили сте се, търкане и взаимно удоволствие, както виртуално, така и реално.Задраскваш всичко, което писа в денивника си, с нейната писалка.Престава да я има.Лягаш си до новата, с по-стегнато дупе, по-големи гърди и по-нисичка, че да можеш да си я въртиш както пожелаеш.Замахваш и вече го няма мирисът й и усещането да целуваш клепачите й.Виждаш как новичкото по-мургаво и малко телце се вкопчва в чаршафите и трепери под теб, осъзнаваш, че контролираш цялата ситуация-интензитета, скоростта, силата, позата, стоновете.Държиш всичко под контрол, освен ума си.

Затваряш очи, докато топлият и влажен от лубрикантът анус обвива кура ти.Ебати кефа.

Да, ама не, казва съзнанието ти.Веднага щом обречеш очите си на мрак, затваряйки клепачи, тя се връща.Все така гримирана, в онази черна дантелена рокля, която успя да й купиш три месеца след като я хараса, докато бяхте тръгнали на кино, но така и не стигнахте до филма.От там и шегата, че едно ходене на кино ви струва хилядарка.Носи тъмното си червено червило, макар рядко да го слагаше.Лицето й стой по-бледо от обикновено, а тъмните сенки подсилват илюзията.Не докосва, застинала е, а ръката й не се поднася към твоята, както ставаше често, когато се виждахте след болезнено дългата 12 часова раздяла.Не те поглежда с влажни и големи очи, а ги присива и трепери.Винаги разпознаваш привидното й спойствие, което я кара да нервничи и истеричничи на ум.

Леглото ти вони на лайна от момичето тип краден тестер за парфюми, които чука преди секунди.Не се бе мила, защото смяташе, че няма да й го слагаш, макар, че сама стана да се намаже за да й влиза по-лесно.Тестер, защото е празна, фалшива, а следата й не остава дълго, няма какво да предложи освен дупчица, или две.Октраднат, защото както циганката от която го купува се представя за истинска, но осъзнава, че не е и никога няма да бъде достатъчно лъскава, оригинална и облицована, като оригинала, на който толкова иска да прилича, но пък ще предлага дупчица.Или две.

Thursday, January 30, 2014

Успех

''Естествено, че всички момичета, които са с теб, са извратени.Самият акт на допускането ти в живота им е извращение, виж се!''


Улицата заглъхваше.Гумите, лижещи мокрият асфалт едвам се долавяха през открехнатият прозорец,вятърът преставаше да свисти в клоните на измъчените от студа дървета, стъпките на пияниците се чуваха слабо по паветата.Една неравномерна и объркана крачка, отстъпваше на провлачен крак, подпиране в стена и звучно отделяне на храчка.Лошо обезкосмени травестити, освирепели наркомани, безстрашни таксмиметрови шофьори и туристи от родната провинция, дошли да припечелят, опънаха своята покривка над някога оживеният и лъскав булевард.

Леглото e старо, от онези, които станаха популярни в тризвездните хотели преди около десетина години-от талашит, неудобни, тесни дори за китайците, които ги сглобяват, скърцат и стенат при всяко леко помръдване на тялото.Чаршафите са обидно скучни и груби на допир.Жълтеникавото бяло изглежда мръсно и захабено под няколкото снопа тъмна светлина, която се спуска от крушката.

Петната от кръв започвт да стават кафеникави.Втвърдяват се.Мирише на мед.На мед и желязо, и белина.

Стрещу мен, на леглото, на самият ръб, бе приседнал мъж.Имаше гъста, дълга брада, оформена и очевидно добре поддържана.Огромни очила с рамка тип слонова кост.Малко ми напомняха на първият ми чифт, който ми се наложи да нося като дете.Бяха толкоав тежки, че когато се навеждах, винаги се свличаха до крайчеца на носа ми.Носеше сивкав костюм, който изпълваше на гърба и раменете, но бе леко дълъг на ръцете и закриваше почти половината палец.Бе в онзи странен етап от оплешивяването, когато все още има какво да се среше на страни, но не и достатъчно за да се поддържа илюзията за прическа.По лицето му вече имаше гънки, но не бе прехвърлил тридесет и пет.

Стоя срещу него на малкото капане в дргуият край на стаята.Обут съм в присъщите ми тесни дънки.Присткам ръка към корема, а бялата тениска е омазана с кафеникави петна.Мазни кичури коса, се полепват по челото ми.Дишам тежко и говоря трудно.Гласът ми е сух, като при реч пред непозната публика, първият доклад в училище или при изплюването на механичните отговори при интервю за работа.

-Светлина в стаята ми напомня за един сън, който често ме сполетява.Ти, стоейки там, точно така, изглежда много познато, като дежа ву, сещаш се.Дори да не съм бил тук преди.

Сивият костюм се изправи.Очите му замръзнаха върху моите.Не можех да видя цвета им, лещите на очилата ги скриваха.Или тъмно кафяво или зелено.

-Мисля, че стените са различен цвят, но го усещам по същият начин.Може би, ти, беше по-висок.

Усмихната въздишка се процеди от лицето ми.
Брадата се отдръпна.Тихо.Чух струята да се удря в чогунената мивка, с онова странно ехо, присъщо на тесните и студени бани.Изми нещо, а когато спря водата, от крановете се чу колкочене и тътен.

-Нещо не е наред.Не знаеше какво ще се случи, но се опитваше да ме успокоиш.Преструваше се, че всичко е под контрол, но знаех, че не е така.Беше притеснен, наистина притеснен.

Лицето ми бе обсипано със ситни капки пот, които се стичаха върху изпръхналите ми, напукани устни.

-Притеснен си.Уплашен.

Очилата се обърнаха.Все така не спираше да се взира в мен, студен безизразен поглед.Лицето не потрепваше, с изключение на едничката бясно пулсираща вена, изпъкнала от лявото слепоочие.Бе мил ножица, от тези шивашките, огромните, стари и тромави.Посегна към брадата си.С едната ръка я опъна, а с другата започна да реже кичур по кичур.

-В другата стая имаше двама красиви мъже.Единият шепнеше нещо в телефона, залепил уста до слушалката, почти я облизваше, когато казваше С или П.

Примижих с очи.Потта се лепеше по миглите.Костюмът се обърна от банята, все така безизразно ме зяпаше втренчено и режеше.Бе тих, чувах дори флуресцентната лампа, която жужеше над главата му.

-Използваше много мръсни думи.Полагаше огромно старание да звучи много спокоен.Не остана доволен, когато затваряше.

Трябваше да го гледам из под вежди.Бях се привел и притиснал ръката към корема по-силно.

-Имаше и друг мъж.Хубав.С мръсни крака.Упражняваше история.Като актьор, който чете диалог.Между двамата, на леглото, лежеше нежно младо момиченце.Косата и бе тъмна, плашещо тъмна.Отвъд черното, дори, поглъщаше светлината.Носеше тясно потниче от коприна, с дантела по крайчеца, който притискаше гърдите и орнаменти по презрамките.Крачетата й бяха скрити в клин.Не, в чорапи, от онези дългите, които стигат почти до края на бедрото.Превиваше се.Не можеше да си дояде хамбургера, стомахът й бе прекалено напрегнат.Чистеше засъхнала кръв от под дългите си нокти с дебелият край на пинсета.Лакът бе червен, или каквото бе останало от него.Лющеше се.Опитваше се да усили звука на телевизора, но не успяваше.

Плешивото теме гледаше ръката си.Трепереше.Цялата длан бе покрита с кръв.Струйката заглаждаше и слагаше в ред окосмяването.

-Не, момичето се чувстваше зле.Бе наранена.Ти й бе казал нещо!

Ухилих се зъбато, както правя, когато са ме хванали в лъжа или ме е страх.Онази болезнено силна усмивка, която не може да се събере, колкото и да опитваш.Преглътнах трудно, гълтачът ми почти залепна за гърлото.

-Беше й казал, че всичко ще е наред.Но тя не ти вярваше.Бе уплашена.До смърт.

Дългите ръкави, плюеше косъмчета от брадата, които бяха попаднали в устата му.

Чух стъпки.Знам, че и той я чу, защото остави самобръсначката, с която бе започнал да премахва останалите мъхчета над устната си.
Беше тя, в същото потниче.Боса.Стъпваше толкова нежно.Долових какво удоволствие доставя на пода, да усеща как ходилата й, го докосват.
Допираше стената с връхчетата на пръстите.Чувах как ноктите стържат по студеният бетон, как се препъват в нервнаностите, образувани от  капчиците  засъхнала боя.

Вратата бе открехната.Първо е видяла петната по чаршафите.Захвърлената на земята възглавница.Събореното шкафче.Сърцето й е забило.Обърсала е носа си с опъкото на дланта.Стар тик.
Търси ме с очи.
Няма ме на дивана.
Вратата на банята е отворена.Още се чува монотонното жужене на крушката.
Брадичката й започва да трепери.Крайниците започват да изстиват.Веждите се събират.Лицето се изкривява.Крачка.Втора.Почти може да надникне вътре.Погледа е сведен в земята.После право напред.Видя ме.

Животински писък се изцежда от душата й, изпълва я и заглъхва.Втори, по-силен.Трети, издира гърлото, изхвърля слюнка през резците.Ноктите се впиват в косите, в скалпа, потъват и изчезват в черното.Устата се запушва с длан.

-Чувствам се толкова зле.Колкото и да крещи, никога не я чувам в съня си.Но се надявам писъците да ме  събудят.
-Но никога не успяват.