Saturday, April 5, 2014

Малко

  Отново и отново разлиствам тези жалки спомени, пожълтели от никотин и изтънели от спирт.Все се мъча да разбера да не би тогава, от отблясъка на светлината в онзи  далечен  кишав сняг, да се пропука умът ми.Дали там не се роди онази междина, която разделя цялото ми съзнание.От едната страна на бездната необуздано животинско желание, копнеж, страстна нужда от любов, вплетени сенки, под догарящ восък и полъх на вино.А от другата зловонна смрад на засъхваща пот, изтрита в три седмични чаршафи, дъх на клоака и целодневно безволеви стенания в леглото.

  Вечно тъжен и унили самолюбец, или както е модерно да го наричат маниакално  депресиран.Ексцентрик или поне му се иска, холерик преди кафето и сангвиник след бирата.
Осъзнава, че подсъзнателно се залъгва в липсата на переспектива. Хвали се, че не планува нищо след трийстата си годишнина.Умишлено не отваря прозорците, покрити от тежки пердета, светлината го изпълва с енергията на оптимизма. Не пропуска възможност да се съжали, когато подминава огледалото.Не разтребва , храни се с една и съща вилица от седмица.Трябва му да е отчаян за да пише.Да не спира да се взира в косите й за да му се яви като привидение, когато бензинът най-после го приспива в ранните утрини.Празни, кухи сънища.Говори за себе си в трето лице, защото вече се държи високопарно, дори към собственият си Аз.

 Тя потръпваше и малко се дърпаше, когато я целувах в крайчето на полуразтворените устни.Избирах си това място, защото никога не е докосвано умишлено.Всеки засмуква долните устни, масажира с език чуждият, гали скулите, подръпва косата, притиска тила към себе си с длан, но онзи съвършен  ъгъл, в който се събират червеникавите месести дъги е неопорочен от чужд допир.Очите й пламенно ми отговаряха, а ръцете й ме преследваха.Хитлер се срещна с ангелоподобна нимфа, която впи черни нокти в сърцето му, докато спря да тупти.Кожата й се плъзгаше по моята, усещах нежните мъхчета, които се надигаха, когато докосвах на правилните места.Прилошаваше ми от желание, дрехите ме стягаха, а краката й ми се подиграваха със своето съвършенство.


 Въздишката ми понесе скука и гняв из суровата спалня.Тя бе обидно спокойна и прекалено грациозна.Бях въздухът около нея.Всяко нейно движение, докосваше най-съкровените, изтънели струни на душата ми.Всеки лек замах с прозрачно бялата китка, ми се отразяваше като удар с отверка по оголен нерв във венеца.Сълзите й нарисуваха дъга от грим по подпухналото лице.Още усещах вибрациите от трясъкът на подарените късчета щастие, които се разбиваха гръмко в бетонът, винаги готов да посрещне падението, седем етажа по-надолу.

Тръгна си и като вакуум успя да всмуче целият ми чар, емоции и рационалност.
В онзи миг бях възбуден и изцеден до полуда, но се чувствах в свой води, защото владея съвършено безумието.









No comments:

Post a Comment