Thursday, July 3, 2014

Запек

 Когато някой успее да ме разбере, то това ще е най-тъжният ден в живота ми-повече няма да мога да се оплаквам, че съм вечно неразбран.

Стоя, мисля и сера.На тъмно.Бушона се предаде и ме обрече на мрак.Тъмнина, парещ анус и халюцинации.Трябва да си пия хапчетата.Поне половината.С подут от запека стомах трудно се бяга от несъществуващите момиченца, облечени в окаляни бели роклички, които изкачат от стените и събарят книгите от лавиците.

 Уморен съм, празен и сух.Бях алчна душа-влюбвах се във всяка жена, която имах, можех да имам или бях изгубил.Карах я да ме обича и вкризявах психиката й,Жената с най-главното Ж  се погубваше из между собствената си самоличност и ролята, която ми принадлежеше.Не различаваше интимност и изолация.Изпъкваше със своята уникалност и същевременно се вписваше идеално, като всички други снежинки.

 Или може би просто така ми се иска.Не съм сигурен.Спомените ми са импотентни и стерилни.Меланхоличната вечност на собствената ми лудост или абсолютната увереност на безкрайният миг от реалността?

 Всеки път едно и също, но винаги неповторимо.Виждаш я и никога, нищо не е като преди.Небето никога не е същият цвят.Луната никога не е в същата форма.Въздухът никога не ухае по същият начин.Храната няма същият вкус.Всичко, което знаеш за света променя значението си.Всичко стабилно и здраво става нeзначителен вял повей.А всеки полъх се превръща в масив, който може да докоснеш.

  Няма нужда да я описвам-красива е, запълнете я със собствената си дефиниция за красота.

 Спирам толкова рязко, че светът, който вечно ме догонва се препъва в мен.Това нещо, видение, тази физическа невъзможност, тази трансформираща въздуха нереалност.Каквото и да бе името й, то щеше да се издига, по-високо дори от егото ми.

 Никога не й го споделях, обаче.Парадокс е, но макар да е по приемливо да обикнеш от колкото да въздишаш и точиш лиги в нейната уста, сексът си остава публична гордост, а любовта-срамна тайна.

 Привлечен към вулгарната светлина и първичната тъмнина на нежният й поглед, тежките опасни аромати, които обливаха всяко нейно отверстие, отровните й цветове пристъпвах бавно към нея.С увереността, че властвам на времето, бавно я отсичам с поглед, гася свещеното й пламъче със залпове гъста жълтеникава сперма.

  Или може би просто така ми се иска.Никога не разбирам истината-злобната съдба е благосклонна към любовниците по този си безгрижен начин.Мога само да се чудя.Дали в главата й оставих полъх на вина и срам.Дали помпозната ми тъга се е пропила в стените на черепа й.