Thursday, August 21, 2014

Пет лева

 Превивах се върху дъсчените  остатъци от пейката, когато есента дойде.
Зеленото рязко стана горчиво жълто, пулсиращата  природа повехна, умря и изгни за миг.
Тинята в локвата с лилиите бе развълнувана от сенките на сънищата, които плуваха в нея.От мечти и стъпки.

 Подминава ме блондинка.Ненавиждам русото, мисля, че мразя и лабрадори.Шия с тъничка верижка, почти невидима върху прозрачната  кожа,  на лявата китка-пресен белег.Очните дъна са празни, бездушна нимфетка.Изрязани остри черти, почти мъжествена мандибула.Привлича ме.Русото никога не е било толкова черно.Спъна се, чух как стресната струйка въздух се издигна от гърдите до гърлото, напуска устните и отвори очите до предела им.От грацията, с която изпълваше всичко около себе си не остана и помен, докато скулите й се насочват към асфалта. Замижих в очакване на строполяването й, но такова не последва.

 Замирисва на мърша.Зловещо се хиля на сън, възбуден от разлагащите се меса.Преди месец забравих един омлет на масата и заминах на море.Когато се върнах с часове стоях гледах, слушах и вдишвах стотиците бели гадинки, които цвърчаха във вече кафеникавите белтъци.Една от по-неловките ми ерекции.
''Животът е прекрасен, но неотклонно жесток, с тези, които са се предали'', премлясляквах с воднистото кафе.

 Ако някога бях невъзможен за обичане, арогантен, саркастичен  задник, то това бе вчера.
А поникналият на бузката цирей, сълзеше и плюваше  гной, горчилка, разочарование и омраза.

Днес ще е различно.Много.

 Пауза за търсене на втори чорап.Не от един чифт, или подобен по форма и цвят, а просто чорап, втори.Не намирам, закъснявам за работа, пикае ми се, а вече си загащих ризата.Съжалявам се.
Самосъжалението е най-лошата емоция, която някой може да изпитва.Най-деструктивната. Унищожава и поглъща всичко, докато не остане единствена в собственият си космос.

 Смазва отношения, прекъсва връзки, изпълва всички мрачни пророчества, които вещае само.Безкрайно лесно е да си представиш, че си обречен на трудност, че цялата неоправдана несправедливост ще те залива вечно, че бидейки безкрайно гениален, ще да останеш недооценен приживе, и че шансът просто ти убягва, а късметът е единственото между теб и щастието.

 Пускам сълза, не от мъка по дълбоките си мисли, а от напъните на плиткият си ректум, които отказва да ме освободи от демона на снощните протеинови вафли.Един от бонусите да пишкаш седнал(навик, които усвояваш, когато ходиш без бельо), е че винаги има време и да се изакаш.

 За първи път усещам нужда да не бъда днес, а вече съм буден цял час-прогрес, доктор Миркова,прогрес!.В никакъв случай потребност да умра, още по-малко жажда да си сложа края.Този ужасен, враждебен и неспособен да обича свят не е за мен, нито аз за него.

 А той(светът) не иска да свърши и това си е. Лайквам стотици публикации на ден, които го обричат, ама на-птичките пеят, пичките  го духат и всичко е все така слънчево с наченки на лека облачност.Готов съм да предам атеистичната си душа на всеки Бог, които успее на ни(ме) затрие.

 Вчера ми липсва.Там бе всичко.

 Всичката красота вече се бе случила, отминала и забравила за мен.Целият ми живот бе приключил и гордо положен зад мен.Предстоеше безкраен цикъл на разлагане.Всеки ден щеше да е като черно бяла вълна, която се разбива в главата ми, докато кръвта ми не изтече през ушите.Усещане за черна празнина, което агресивно изпълва цялото ми съществуване.

  Гълтам сухи сълзи, оплакващи смъртта на детството, невинността и надеждата.Гневя се, беснея и лая срещу абсолютното безразличие на природата и света за кончината на любовта, надеждата и красотата.Стоя на ръба и не доумявах защо, защо когато можех да предложа толкова много.Толкова много любов, да похабя такава енергия по света, не бях способен да приемам обич, да давам, да призова енергията, с която знаех, че мога и ще променя всичко.Само ако знаеха, че го умеех.

 Докосвам инстинктивно гърдите си, за да успокоя дишането, да усетя как капките пот заобикалят пръстите ми, усещам сърцето си, дробовете, бъбреците, които бореха бирата и антидепресантите и усещах огромната сила, която ме държи жив.Продължавам да се докосвам, все по-надолу. 

 Избърсвам се и се надявам петното да засъхне по-бързо.Осъзнах, че да си човек, да си възрастен е постоянно да си в захвата на противоположни емоции, ежедневно да помиряваш своята първичност и разум-искам това, но се нуждая от онова, обожавам едно, но съм влюбен в пълната му противоположност.

Бил съм само думи.
Е и?
Ще покрият целият свят със слова.
Съжалявам и благодаря.