Tuesday, December 2, 2014

useless.

 Обичам железницата.Нашата си, онази евтината.Половината Възрожденска(мисля, че вече го водят българо-ренесансова) литература се въртеше около влаковете и кръстосването им по малката държавица.Струва ми се, в последно време обаче, романтичният образ на тези пътувания се бе позагубил, завит с битовизма родопските oдеала с гравираното БДЖ.

 Нощният, гръмко зовещ се Експрес, мъчно напускаше гранитните останки на Централна гара и  застрада по релсите към морето.Заменихме арт-деко соц мотивите на циментовите ромбоиди със залязващото слънце над банални хълмове, мъртви селца, уморително вечни пусти полета.Понякога в света просто няма достатъчно повръщано.

 Обитателите на купетата се бяха накачили по прозорците, а подмишниците и лактите им заместваха хидравликата, която трябваше да държи дупките за въздух отворени.Кисел мирис на пот, евтин тютюн и мазут от дясно, засъхнала урина и пресни стомашни сокове-от ляво.Вятърът го мързше да се движи.Всичко бе опръскано в оноко-болната жълта светлина на флуресцентните лампи, разположени на всеки половин метър.Бирени кутии, пластмасови патрончета с преоценен спирт и цигари на качак, правеха пътуването във врящата морга по-приятно.Имах щастието да съм единственият бръкнал се шест и петдесет отгоре за окрилетно полегата пътуване и килията с трите легла си бе само моя.Ако можех да спя на тясно, тъмно и завит с амбалаж, без да си представям как най-горното легло се сгромолясва върху мен, всичко би било чудно.

 Зяпах едно почти грамотно ''ХУИ'' издълбано в лепкавият кафеникав слои мръсотия в дъното прозореца, докато се чудех дали да бутна още две успокоителни, за да имам достатъчно време да полетя,колабирам и  кацна, докато акостираме в Бургас.Колко е бил дълъг нокътя на твореца, стъргал тази гняз.Бях седнал на смазаният от милиони тежки стъпки и лайнонени чанти мокет, а главата ми се удряше в тънката ламаринена стена, която делеше общото от моето.Монотонното тракане и вибриране на вагона ме унасяше.Две бързи тудуф-тудуф едно след друго и после пауза.
 
 Застана до точно пред мен, а повдигнатият на неудобни, дори за гледане, токчета прасковен задник, вибрираше едва забележимо, в протърканите дънки- ретро котюр от някой битак.Тудуф-тудуф.Зави ми се свят-рязко, но само за  миг, но бързо спря.Адреналинът плъзна по цялото ми тяло, изпомпван с пълна мощ от мозъка ми, закапа от порите на лицето.Чертаех линии, между плаващите точки, които блуждаеха пред погледа ми.Хубаво е, или достатъчно-на немски е едно и също. Другите й части ми бледнееха, ерекцията ми се бе фокусирала върху двете идеални парченца месо и всичко около тях мъглееше.Исках да я залея с романтиката си  на гъсти, гнойни талази.

  Хенри някой-си е казал, че хората са готови да жертват всичко, ако им предложиш частичка от това, което искат най-силно.Лъжа.Опит за сближаване на реалността с мечтите.Пропаст между съм и иска ми се да бъда.Част от нас самите, по-първична и вкоренена в нас, дори от любовта, от Данте по себе си, от страданията на  Отело по нея, от всички идеали на божествата, които изкупват съществуването ни и терзанията на Волен всеки вторник от 23:15 по телевизия Алфа-Атака.И те така, тя казва нещо-ти отговаряш, после пак и така прекарваш целият си живот по средата на този разговор.

-Не  трябва да пушиш.-това бе малко, или доста преди да се запалят онези хора във влака-да са живи и здрави, милите, та все още не се гледаше толкова зорко на угарките в коридора.

-Защо, пък?-дори не се обърна.

-Ще живееш по-дълго.

-Само ще ти се струва така.

-Ти си глагол.

-А ти се правиш на интересен.

-Не, ти си глагол-пушиш, усмихваш ми се, красиш, вечно се движиш, бидеш и правиш.

-А ти какво си?

-Аз съм прилагателно.

-Нагъл?

-Амбициозен.

Докосна ме, докато ми подаваше да си дръпна.Заря.Фамфарии. Пърди ми се, но като се стискам, коремът ми изглежда по стегнат.

Виждах себе си, как я гледам, докато тя ме оглежда.

Животът ми не започна при раждането, нито при зачатието, нито при ерекцията.Започна точно сега.Мисля, че бе първата, в която заобичах, преди да започна да обичам всички.

-На какво се смееш, момко?-очевидно бе, че е по-голяма от мен, а тънките й устни се разточваха в изнервяща гримаса.От едва доловимото разстояние между зъбите й, струеше лек, усилено прикрит, селски диалект.Сигурно чатала й ухае на похотлива пот и захаросан компот.

-Намразих те вече, просто защото те обикнах, а дори не съм видял амфаза ти.Оксиморон на емоциално ниво-моята нечовечност се корени в способността ми да те усещам и желая, което е крайно човешко.

Глуповата и насилена усмивка.Не можа да ме разбере, то и аз не се разбирам.А и като остроумнича, пелтеча.
Подхилих се и спуках ментола във филтъра на цигарата със зъби.Приплъзнах врата на купето и се скрих вътре.

 Щях да я видя пак, в басейна покрай хотела, който всякачески се опитваше да прикрие, че някога е бил почивна станция.Щях да плувам и да се гордея със себе си, че съм уловил рътъм, а не се хабя като торпедо за дължиа и половина.Щеше да е топло и да се оригвам на цаца, когато се катерех по стълбата на хлорната локва.

 Щях да я усетя, мокра, но усезаемо от пот, защото се гнусеше от водата..Щях да изломотя ''мотна си'', защото коктейли ни бяха дошли повече.После щях да се сетя, че само аз съм пил.Ще разменям моята индивидуалност за безопасност и ще съм, като всичките й предишни за да съм поредният.Очите й щяха да зажадняват все повече, докато аз пресъхвам за нея.Иска ми се да е гола поезия, а то просто секс.

Щеше да е обладана от нервен трепет, докато се опитва да намери място за въздългите си крачета, на вибрации.Щеше да ми каже, че съм неблагодарна душа, но това е било хубаво, защото злите души били евтини, а те-винаги се задоволявят, с това което имат.Щях да си го запиша за се уверя, че не е цитат от манекеска книжка.

Онази, плаха човечност, която може да преродим в агресия, срам или тишина е по-скоро повод за срам от колкото гордост.Способността да усещаме ни прави все по-уязвими и слаби, поне според еволюцията.Елиминираш патоса у себе си, а с него и проблема.Студен перфекционизъм.

-Само Бог ще може да те опрости.

-Но ти ми каза, че Бог няма.

-Именно.

 Усещах как отмествам пластове месо, докато подметката ми натрошаваше нежните й скули.От устата й изкачаха ситни капки плюнка и кръв.Спря да квичи, шава и моли-бях уловил ритъма-два бързи десни ритника в ребрата и после стъпкване на главата.Тудуф-Тудуф.Изкривенените пръсти на извадената от ставата длан, още бяха затиснати под тоалетната седалка.Лицето ми  пламтеше от шамарите й, когато гъста локва фекалии и урина се процеди през късите шорти и запопива в моета.

Раждаш се осъдена на смърт, кукло, дори да не съгрешиш.

No comments:

Post a Comment