Wednesday, November 18, 2015

Няма секс

Кафявите ми очи, които безсрамно рекламирам като зелени в Тиндър, горят с концентрация на всички анти-психотици под слънцето и съхнат, докато изследвам в детайл всяка гънка по тъмният бял таван, виснал над леглото ми. Мислех, че в страна с вечно лято, палми, пищни мургави бременни тинейджърки и хашиш като захарен памук, таваните ще са по-интересни.

Дълбоки въздишки, марокански ром (по-скоро черен от колкото кафяв, и по-скоро евтин от колкото екзотичен) , кисел дим.
Лигав инди рок с гаражна акустика- едно последните неща, които не са попили от болезнената ми апатия.  Няма ми го очилата с дебела рамка, брадата( лицева алопеция, брат) и Загорка Ретро за да се навра в скъсаният чорапогащник на всяка ''изстинка'' мацка от ''Петък'' до ''Терминала'', дори и тези ми ти леко тегавите от ''Лорката'' или където ходят децата в днешно време. Това хипстарията и графоманското самообичане са заразни, ей.

Колко време ли прекарва средностатистическият човек, смучеш кетчуп директно от бутилката, оцъклен във вечността на поредната си безсънна нощ , чудейки се- това ли е то всичко?
Тайно се надявам някоя вечер отговора да е нещо различно от- ''ми, по-скоро да.''

Като дете неволно се навлякох на погребение.Бях на не повече от десет в едно от онези излишни лета на заточение в подбалканските региони на страната. Из между китни купчини от тор и вдъхновяващ полъх на прясно нанесен слой вар по ронещите се тухли на схлупените бараки, се влачеше траурна процесията. Приканваше опечалените  в храма с твърда погача, бонбони тип захарно топче с неопределен цвят, ронено жито и кисело вино.Капките захар и слюнка бързо засъхваха по ръцете и лицето ми, докато се тътрех след почернени старици и почерпените им старци, които цъкаха в ритъм, подир каруцата. Маршът на метрономите от мърша.

Не си спомням какво съм видял или чул в съборетината, която минаваше за селска църква, но излязох от нея осъзнал, че всичко свършва и умира някога. Още по-важното, аз щях да умра. Не можах да спя със седмици, събуждах се плачейки. Често сънувах господ, also known as прибирача на хора. Бях обсебен от идеята за смъртта, нейната неизбежност и факта, че в крайна сметка, губиш всичко, което си имал и на което държиш, най-вече себе си. Имах много загрижени родители, които не спираха да настояват ,обаче, че децата не можели да умрат, защото техният живот не е започнал , та нямало как да свърши. Иисус не взимал при себе си деца, които не са вкусили живота . Очевидно бабите на недохранените и/или спинозни негърчета са пропуснали да им го споделят.

Oт тогава все си  стоя и чакам живота да започне. Напоследък дори се дебна, че умишлено търся съвършенство и романтика, в най-дребните детайли, че  да не пропусна мига- идеално поднесеното ми питие от ухилена пищна цветнокожа; болезненият слънчев загар около носа ми, който прихванах от топлите отблясъци в прозорците на стара яхта(заклевам се това не го крадох от Паулу Куельо) или усещането за първи път да се изправя на сърф, макар за секунди преди да ме срине вълна. На човек му се ще да изпадне в диабетна кома  от  клишираната ми близгавост.

Преди си въобразявах, че ще има огромен момент, начален старт, спазъм или конвулс на всеки мускул, който да те събуди за началото на истинското ти бъдене. Ритник в главата и плюене в дланите. Стартовата точка все се мести. обаче.Беше първият учебен ден(не ме искаха в детската градина) После-когато спряха да ме бият в училище и започнаха да ме сритват в елитната гимназия; или когато правих секс за първи път;или когато правих наистина секс за първи път, Въобразих си, че е когато влязох в лудницата, после-когато излязох. Влюбих се и това беше! Пак се влюбих и те това ще е. Сега пак съм влюбен и това ще да е, май?

Преди няколко месеца, обясних на едно момиче, че е всичко, което някога бих могъл или съм искал от живота събрано в една много малка и обидно за човечеството идеална обвивка. Този път дори го мислех наистина, бях обеден в твърдението си. Ако не се бе изправила да ме целуне точно там и тогава, щях да коленича в полата й. Дали тя бе големият хармоничен взрив в малката ми вселена с разстроени полярности? Няма как да знам, не ще и да узная.


Истината уви,  е че живота ми, практически е започнал,дори съм го преполовил ,но като повечето, най-вече-Вашият, е лишен от смисъл, забележими събития, цел, а напоследък от анални ласки (лигава пача). Просто учтиво си очаквам неговият край. Логично и първосигнално-тази мисъл ме влудява, та от там и неспирните опити на  да начертая бяла линия, която да надскоча.

Постоянно облъчван съм от хора, които искат да ми продадат нещо, било то  вибрираща дамска превръзка(попива и задоволява) или възможността да придам на живота си напълно различен стил, само с чифт мокасини. Озъбени кукли ми казват, че трябва да съм весели и издръжлив, лъчезарен и доволен от привилегията на развитият свят.

Но трябва да си признаем, че реалността е предимно скръб и загуба. Живеещият  хубавият живот не е претръпнал към тъгата, упоен от всичкото псевдо щастие в шумолещи опаковки. Напротив, той използва ''тегавото'' за да се развива.

Меланхоличен съм и не ме срам, много често унил, тъжен и умислен.От както се познавам. Сега много.Най-вече от когато оставих всички други, заради нея, а после и нея. Най-вече нея.

Закърнели думи-табу, може би с незаслужена лоша слава. Събирателни наричания за притъпеният от разум гняв и осъзнаване че светът свърша с тъга; че е трудно да намериш вътрешен покой, че е почти невъзможно да имаш кариера, която те възнаграждава емоционално и финансово, че много добри хора страдат.

Изключвам въображението си, за да не съжалявам.

-Не смея да си призная, но още съм влюбен в нея.

-Това е само от километрите.




Monday, June 8, 2015

a Deucalione

 Лежа в нея, докато ме поглъща. Учестен пулс, лек световъртеж и едно сочно ''мамка му'' на върха на лепкавите ми изтръпнали устни. Съзнанието ми хълца конвулсивно в опит да я изхвърли, като чуждо тяло залепнало за трахеята. Злоупотребявам с желанието, и това го унищожава напълно.

 Топлината, напускаща спящото й тяло е непоносима. Разтопено розово галактическо ядро тлее в нея.  Гъста пара се стене от порите й, като радиоактивен отпадък от спокоен ум, изпълван тихо с илюзии. Миглите й са положени на дланта ми, гъделичкат белязано парче кожа, с чезнеща сетивност. Тънък разрез, автограф от объркан артист.

 Емоционалната плейста е на шъфъл, а невроните ми вибрират в ритъма на дебел бас.Когато се научиш да си свиваш, живота става по-интересен.

 Минути по-късно, детските й контури, напускат леглото, изтласкали ме почти с погнуса. На крак, не-чак-до-там будна се опитва да дресира косата си с пръсти. Нахлузва дрехите, изстрелва фас от кутията направо в междузъбието си и излиза с трясък, само за да се върне след миг.

-Шалчето.-Злостен отегчен поглед ме упреква в мързел, бездушие, плагиатство и психопатия (очевидно е дума).

-Сакън.

 Тежката металната врата, почти плясва прасковените й извивки.

 Следвам я без желание, почти инстинктивно, ориентирам се по захарният й аромат. Не изпитвах и капка жалост към нея, нито страх от нещата, които нощта щеше да й причини. Как бих могъл, когато не събужда никакво чувство мен. Свободата е да няма какво да загубиш, когато не изпитваш нищо към никого. Това и да може да маструбираш пред огледалото без последствия.

  Големите обществени места, които си привикнал да виждаш препълнени с живот, изглеждат като че покрити със плашеща студена мъгла, когато са пусти. Училищният коридор, след края на втората смяна, празната къща на хилядолетната бабка от долната  махала, офисът през почивните дни, площадът малко преди да загасне уличното осветление, докато вали.В нашият случай-грозноват бар, около изгрев.

 Пуснал съм на дълги, гони ме параноята, а устата ми е, като че дъвча памук. Официално сме в режим размисли и страсти, а трипът върви на кофти.

  Краката ми лепят по пода, без чорапи съм, та при по-рязко стъпване или опит за ритмично поклащане, обувката ми се отлепя от ходилото. Довечера краката ме ще са завъдъли печурки. Захаросаното петно от ром съхнеше по настръхналата ми тениска. Празна гардеробна, без дежурната вградена лелка, запотени бармани и секюр батка с обръсната аеродинамична мутра. Привличам вниманието на космат ирландец, които ми обяснява преимуществата на българките в сексуално финансов аспект.

 Сканирам лицата на тълпата, търсейки специфичните й черти. Не би било логично да я намеря, но омекналият ми ум тършува в опити да ме убеди, че не е напуснала живота ми.
Виждам силуета й да пълзи по зле осветените стени. Грубовата походка, с изразено, дори префърцунено повдигане на колената, като кобила в лек тръст.

-Трябва да си свободен. Танцувай, стероидна пъпчице.

 -На хората изобщо не им пука дали са свободни, стига да има за какво да живеят. Прекалено съм трезвен, или още пиян, като си довърша джина ще ти кажа.-Впускаме се в поредната си артси-хипстър дискусия , с есеитични и високопарни наклонности, не-осъзнвайки степента на собствената си каракатурност. Или тя просто ми се подиграва.

 Докато прониквам в нея, осъзнавам, че съм щастлив, Съзнателно се опитвам да нищя краткият миг ,да го вкусвам, да му се наслаждавам. Напрягам мисълта си, да го идентифицирам, да го разнищя и приложа в контекст, където бавно да се разтопи като бонбон върху езика ми, докато в едва доловим дъх. Гърбът й е опрян в студеният, осветен в пурпур теракот. Студените, идеално симетрични  и изсечени черти на лицето издишат абсентови пари в мен, докато изсмуквам всичкият й срам. Като всички мъже съм потенциален педераст. Докато я карам да се повдига с тласъците на чатала си, около на нас са всички онези мъже, които не можеха да свалят очите си от нея. Всички злостни и подигравателни псевдо тесторени погледи ме караха да се дървя без дори да я докосвам. Целият им яд и ярост, те самите, са в долният кенеф с нас.

-Обожавам...

 Не съм напълно сигурен дали ставаше дума за мен, чукането или бившият, които със сигурност си представяше, но се приема.

 Помазването на гнили отношения с телесни сокове е вредно за душата. Приемаш за даденост, че любовта, била тя договорена между два зле избръснати триъгълника, или най-чистите отдадено умове е възходящ старт. Набиране на инерция и градеж на сладострастни спомени.

 Реално, обаче, тичам назад, обърнат с гръб към изчезващите павирани улици, а с годините се отказвам и се обръщаме през рамо все по-рядко.Ще знам, точно коя седмица е най-приятна.Ще опитвам всичко за последно, преди отново всичко да е ново. Изчезналата й длан в пръстите ми е просто знак, че ще  напусне света ми, както го превзе-без да има какво да помни и за какво да съжалява. И тогава мъжете отново ще спечелят доверието й. Ще попада доброволно в ръцете на другите.

Всяко лято е по-дълго от предишното.



Wednesday, April 8, 2015

Lucid

  Терминала.С всичките си остри ръбове и объркани пътеки. Не фамозният столичен бар, в които се събират всичките ми бивши, а онзи-с безброите хора, врати и възможности.Таблото за заминаващи не спира да брои оставащи мигове да хилядите рискове, които никога няма да предприема. Имена на места, които  няма да видя, не спират да облъчват лицето ми. Фокусирам се върху единственото успокояващата светлина на шибаната точка и грозното ''ВИЕ СТЕ ТУК, ТУК ЩЕ СИ ОСТАНЕТЕ И УМРЕТЕ, ГОВНА''
Фикцията за потенциалните реалности умира като изтръгнат с кука фетус. Когато напуснат топлата утроба на болният ум, се задушава, неподготвен за опушеният въздух на реалността.
 
 Навлизането в пространството на ''сега''-то ме кара да се чувствам стар и износен.Сигурно е плаващият из между лавиците  прах, или мухълът по  стотиците книги, които ще изгният преди да ги докосна или от ръждата на спомените, която прояжда всяко ъгълче и пролука.Или просто съм уморен.

 -Дразниш ме, защото дори самите думи, стават непроизносимо шибани и недостатъчни, когато се опитвам да те опиша.-Гледах я от часове, и се опитвах да произведа сносна реплика, за вида й, дори се опитах да преведе нещо на Уиаилд, но без успех. Може да е от хормоните, но ми се струваше, че краката й, отказваха да бъдат част от познатите на човечеството измерения, бяха константна, без да свършват, а началото им се поставяше от тъмен лак, покриващ курвенските токчетата, които се превръщаха в черна дупка за мъжкият разум.

 Единственият отговор, които получих бе тихото и обещаващо хрускане на ципа, които държеше роклята на белите й рамена. Мекият плат се свлече сам на пода.

  Когато се опита да легне, загуби равновесие и полетя, а клепачите й се разтвориха правопропорционално на ускорението й. Подсмихвам се самодоволно, когато ги спасявах от капана на грохналото на пода легло, не толкова, защото избягвах неловкото пъшкане преди самото чукане, а по-скоро, защото си мисля, че намират за секси да увисват на ръцете ми.А обикновено са с анемични кръстчета, което ми позволява да ги обгръщам с една ръка. Въх-обичам се.

 Стои мирна, стегнато обездвижена в копринените въжета, които не оставят белези.Гърбът й е  покрит с дребни восъчни точици, които започваха да обгарят кожата в миниатюрни червеникави ореоли в орбитата си. Бутафорни белезници, държаха китките й приклещени на кръста.От задника й стърчеше бът плъг с кристален накрайник.Много шайни трето око.

-Ще ти задам въпрос, а отговора ти зависи дали ще изгася фаса в задника ти.-Щеше да й много по-лесно да ми отговори, ако бях извадил гег бола от устата й. -Не мисля, че има смисъл да говоря с теб, или с когото и да било.Няма логика.

- Точно сега ли намери да се спускаш в размисли?Ти си най-алогичното същество, което познавам. Не мисля, че суицидните тенденции и автоагресията, биха могли да те категоризират като такова.Факта, че те има, все още де, е статистическа девиация и алогично стечение на обстоятелствата.Аномалия.-заваляше по-дългите думи с повече гласни, надявам се от алкохола, не от шамарите.

 -Не, виж, каквото и да кажа, преди да влезе в теб се изцежда през завист, съжаление или уви, през най-тясната цедка на отчуждението.Когато видя изражението ти, дори не мога си спомня за какво говорех. Момента, които се опитвах да върна, чрез описанието си ми се струва различен, чужд, като мъгла без бряг, която просто витае и чака вятъра.

-Зацикли. Но пък влизането в мен не е лоша идея, дали ще го вдигнеш скоро?

-Не знам кой съм, нито какъв би трябвало,или пък заслужавам да бъда.Аз съм дете в мъжко легло, и докато си мисля за нещо, искам всичко.

-Не, просто циклиш. Същите ишута, драми и проблеми, които имаш много от преди да те познавам.Скучна мъка Съзнанието ти е ги е дъвкало докато станат инертна, безвкусна влажна субстанция. Не може да се справиш с тях, освен да ги изплюеш, и да се поровиш за някоя по-прясна болка.

-Изнервящо е да виждам колко лесно успяваш да ме дефинираш.Ще те наплюя.

-Може ли в устата?

 Пуснах глезите й китките й обърнах я и я поставих до лицето си. Обичах да усещам как издишаше в устата ми. Последните месеци получавах панически атаки от собственият си пулс. Тласъците на сърцето ми са като метроном, които не спира да тананика ''тук съм...тук съм....тук съм'' в пълната тъмнина на кухото ми тяло, а устните й помагаха.

 Имаше ужасният навик да понижава гласът си с цяла октава, когато интимничеше и звучеше, като анимационен герой.

-Виж, всичко, което изпитваш е нормално. И ще мине.-опита се да ме милва, но не знаеше къде, трудно й бе де описва контурите на лицето ми, защото го нямаше.

Осъзнавам, че не разбирам сюжета на живота си вече. Мислех си, че мога да следя историята, но се будя в пасажи, които дори не познавам, от друг жанр. Връщам се и препрочитам глави, които пропусках за да стигна до кулминацията.

Те всички са там, напълно случайни, но ярки и сложни, като мен. Притежават амбиции, грижи и лудости.Имат своята, епична история, която тихо се гради около мен, като мравуняк, които се простира дълбоко в рохката пръст, а дългите му тунели водят до хиляди други животи, за чието съществуване няма да подозирам. В които мога да се появя само веднъж, като фон, наливащ си кафе, като размазано петно в трафика, като осветен прозорец по изгрев.

-Може ли за момент, моля, просто да полежим и да не говорим за реалността?

- Не, защото аз съм истинска, и не съм тук.

Това е само лош сън, а аз бълнувам целият си живот.
Сигурно, скоро ще се събудя, и ще ми липсва, тя-не живота.



Tuesday, January 13, 2015

Защото. part1

 Обсебван съм от съществуването си неговият вечен край. По-скоро от краят, който отказва да настъпи. Или най-точно настъпва за малко и после спира.Объркан съм. Малкото ми останал разсъдък се хаби по безброй неволни мисли за времето. Главата ми резонира и трепти от възпламеняващи кълба на стотици идеи, които изпепеляват всяка здрава мисъл, поглъщат всичко органично.Черепът ми е осеян с кратери от вътре. Пепел от тлееща, мъртва логика.

  Говорим си за времето, с онзи, които винаги ме слуша. Знаете, когато Ви налегне болезнен спомен и просто изцеждате една тежка въздишка от себе си. Аз пропускам дълги тиради, под душа , в автобуса, понякога и по средата на друг разговор. Крайно вероятно е, ако има идеално невидим хищник, то да и има и идеално тих такъв, който дебне и се храни с паническите ни атаки. Та, времето-да, толкова мъничко, вечно и ценно.Използвам го за да построя живот от коша с намалените стоки, в очакване на вечният понеделник.

Спомням си точният момент, когато открих, че мога изскачам. Времето. От разтегливо и праволиенейно във вечно.Макар, тогава по-скоро неволно да изпаднах.Плъзнах се и промуших измежду правилата.

  Втори курс, на вторият етаж в четвъртата стая от ляво, точно до ксерокса.Или беше трети.Строени в насърчаващ креативното мислене и високопарни псевдо еродирани логореистични размисли полукръг.Задаваш въпрос на всеки и отговаряш на такъв съответно.
Агресивната симетрия в лицето й ме дразнеше. Отблъскващо чиста кожа и злобно тънки алени устни. Злостта изсветлява очите й които, пронизват с безразличен и пуст поглед.Един кичур от скучната й коса, си позволяваше да своенравничи и това очевидно я докарваше до ръба на нервен срив. Подметна го зад ухото и ме попита дали има нещо, което не бих продал, какво не бих направил за пари.

  Бях толкова ''стабилизиран'' от почти четворната доза антидепресанти, че трудно движех изтръпналите си устни.

-Нищо.Не, не.Чакай.-двеминутна пауза, а лелката, намушила  се в кабаретно сако, от онези с огромни подплънки, ме гледа с умиление, като болно куче- Нем, бих направил всичко за правилната цена.

 Трясък.Не от падането ми за моя изненада и леко угорчение.Макар пулсиращото сърце да прозираше през ризата, не бе инфаркт, а проста аритмия. По-късно ще разбера, че смъртта ми не е мечтаният спектакъл, а безкрайно банално издихание последвано от  тънка струя кървави лайна, при това в порцеланова подлога.Скучно и безвкусно, като караш и двойно еспресо.

 Счупих стъклото, махалото замахна твърде рязко и се отскубна от механизма.Поне така си го представях, макар нито аз, нито някой от моята генерация да се бе докосвал до механичен стенен часовник. Носех се по пълната арка на съществуването си. Всеки момент се превърна в непоклатима. неоспорима вечност-винаги ще бъде, бил и е.Отминах всичко що е и ще.Бях мъртъв.Това бе позната, мека синкава светлина и топли тръпки.Тишина и чиста, кротка, кадифена радост.Портокал и ароматни пръчици от канела.

 Рязко, като в разгневена гондола, се залюлявах обратно.Преди живота, преди онзи войнишки отпуск, в топлият следобед на октомври, когато слънцето отказа да залезе над остъкленият панелен балкон. Когато баща ми пропусна да го извади на време и за първи път не се почувства леко гузен след като поруга майка ми с тялото си.Не се оплаквам.

Единствена, постоянна вибрация, скучна предвидима и ритмична.

 Замирисва ми на хлор, мазилка и лепило. Отличителната мирис на прясно налепен фаянс, доста грозноват при това, изпълва носа ми.Плочките в последното реновирано  социалистическо чудо-обществената баня, са студени, груби и хлъзгави. Евтина белина и хлор парят ноздрите ми, а далеч се чува ехтене на изтормозена вода.Пред мен стоят косматите здрави крака на мургав мъж.Ръчно изплетената златна верижка просмуква жълтеникави петна в мрежестият му потник. Разбирам, че хигиената и чистотата у един мъж, са важно средство за привличане на качествена жена. Или поне търпима такава, която може да прави сапун .Годината е 1995, Иво Карамански излиза на бис, мобифоните спират трафиака по кръстовищата пред Кристал,  а дядо ми е здрав като бик.Мъчният старец не спря да умира в морфинова агония, докато се израждах от какавидата на наркоман в творец пеперуда за чудо и приказ. Не ме виждаше в хубавите ми години.

 Върнах се, в в 428 кабинет, слънцето вече се криеше зад изпразненият хотел ''Плиска'', а потта ми миришеше на евтини амфетамини.Макар да бях дарил с отговор  колежките, стоях  и се усмихвах или по-скоро зъбех на аудиторията, докато оглеждах разгонените провицалистки, жадни за обзаведен двустаен софийски кур в ''широк център'' .Вечният преход осея академичният ми живот с замаяни от движението по булевардите нимфетки.Алма Матер бе заливана от неспирен путкопоток.Не се оплаквам.

Строполих се на мястото си, огледах се самодоволно и се върнах към попиването на пениса си, през хастара на дънките.Някъде тогава спрях да нося бельо.

  Същият ден, открих, че започвах тихо да плача, почти всеки път, когато остана сам.Или по-скоро гъсти сълзливи струи се стичаха по лицето ми. Не бях тъжен, нито обезпокоен, дори ми бе писнало да съм суициден.Предписаха ми покой и всичките хапчета.Уви едното изключваше другото.

  Момента, в които лежах, болезнено молещ за сън, или по-скоро поне една от  отровите, които бях втрил в мозъка си да ме остави за да поспя. Дихидратацията бе стигнала болезненият си етап.Усещах как кожата ми се впива около вените, мускулните и нервните окончания. Главичката на пенисът ми бе станала алена от злобното търкане и стимулация на което бе подложена.Молех да се спя и повече да не подлитам към този миг.

Не се оплаквам.