Tuesday, January 13, 2015

Защото. part1

 Обсебван съм от съществуването си неговият вечен край. По-скоро от краят, който отказва да настъпи. Или най-точно настъпва за малко и после спира.Объркан съм. Малкото ми останал разсъдък се хаби по безброй неволни мисли за времето. Главата ми резонира и трепти от възпламеняващи кълба на стотици идеи, които изпепеляват всяка здрава мисъл, поглъщат всичко органично.Черепът ми е осеян с кратери от вътре. Пепел от тлееща, мъртва логика.

  Говорим си за времето, с онзи, които винаги ме слуша. Знаете, когато Ви налегне болезнен спомен и просто изцеждате една тежка въздишка от себе си. Аз пропускам дълги тиради, под душа , в автобуса, понякога и по средата на друг разговор. Крайно вероятно е, ако има идеално невидим хищник, то да и има и идеално тих такъв, който дебне и се храни с паническите ни атаки. Та, времето-да, толкова мъничко, вечно и ценно.Използвам го за да построя живот от коша с намалените стоки, в очакване на вечният понеделник.

Спомням си точният момент, когато открих, че мога изскачам. Времето. От разтегливо и праволиенейно във вечно.Макар, тогава по-скоро неволно да изпаднах.Плъзнах се и промуших измежду правилата.

  Втори курс, на вторият етаж в четвъртата стая от ляво, точно до ксерокса.Или беше трети.Строени в насърчаващ креативното мислене и високопарни псевдо еродирани логореистични размисли полукръг.Задаваш въпрос на всеки и отговаряш на такъв съответно.
Агресивната симетрия в лицето й ме дразнеше. Отблъскващо чиста кожа и злобно тънки алени устни. Злостта изсветлява очите й които, пронизват с безразличен и пуст поглед.Един кичур от скучната й коса, си позволяваше да своенравничи и това очевидно я докарваше до ръба на нервен срив. Подметна го зад ухото и ме попита дали има нещо, което не бих продал, какво не бих направил за пари.

  Бях толкова ''стабилизиран'' от почти четворната доза антидепресанти, че трудно движех изтръпналите си устни.

-Нищо.Не, не.Чакай.-двеминутна пауза, а лелката, намушила  се в кабаретно сако, от онези с огромни подплънки, ме гледа с умиление, като болно куче- Нем, бих направил всичко за правилната цена.

 Трясък.Не от падането ми за моя изненада и леко угорчение.Макар пулсиращото сърце да прозираше през ризата, не бе инфаркт, а проста аритмия. По-късно ще разбера, че смъртта ми не е мечтаният спектакъл, а безкрайно банално издихание последвано от  тънка струя кървави лайна, при това в порцеланова подлога.Скучно и безвкусно, като караш и двойно еспресо.

 Счупих стъклото, махалото замахна твърде рязко и се отскубна от механизма.Поне така си го представях, макар нито аз, нито някой от моята генерация да се бе докосвал до механичен стенен часовник. Носех се по пълната арка на съществуването си. Всеки момент се превърна в непоклатима. неоспорима вечност-винаги ще бъде, бил и е.Отминах всичко що е и ще.Бях мъртъв.Това бе позната, мека синкава светлина и топли тръпки.Тишина и чиста, кротка, кадифена радост.Портокал и ароматни пръчици от канела.

 Рязко, като в разгневена гондола, се залюлявах обратно.Преди живота, преди онзи войнишки отпуск, в топлият следобед на октомври, когато слънцето отказа да залезе над остъкленият панелен балкон. Когато баща ми пропусна да го извади на време и за първи път не се почувства леко гузен след като поруга майка ми с тялото си.Не се оплаквам.

Единствена, постоянна вибрация, скучна предвидима и ритмична.

 Замирисва ми на хлор, мазилка и лепило. Отличителната мирис на прясно налепен фаянс, доста грозноват при това, изпълва носа ми.Плочките в последното реновирано  социалистическо чудо-обществената баня, са студени, груби и хлъзгави. Евтина белина и хлор парят ноздрите ми, а далеч се чува ехтене на изтормозена вода.Пред мен стоят косматите здрави крака на мургав мъж.Ръчно изплетената златна верижка просмуква жълтеникави петна в мрежестият му потник. Разбирам, че хигиената и чистотата у един мъж, са важно средство за привличане на качествена жена. Или поне търпима такава, която може да прави сапун .Годината е 1995, Иво Карамански излиза на бис, мобифоните спират трафиака по кръстовищата пред Кристал,  а дядо ми е здрав като бик.Мъчният старец не спря да умира в морфинова агония, докато се израждах от какавидата на наркоман в творец пеперуда за чудо и приказ. Не ме виждаше в хубавите ми години.

 Върнах се, в в 428 кабинет, слънцето вече се криеше зад изпразненият хотел ''Плиска'', а потта ми миришеше на евтини амфетамини.Макар да бях дарил с отговор  колежките, стоях  и се усмихвах или по-скоро зъбех на аудиторията, докато оглеждах разгонените провицалистки, жадни за обзаведен двустаен софийски кур в ''широк център'' .Вечният преход осея академичният ми живот с замаяни от движението по булевардите нимфетки.Алма Матер бе заливана от неспирен путкопоток.Не се оплаквам.

Строполих се на мястото си, огледах се самодоволно и се върнах към попиването на пениса си, през хастара на дънките.Някъде тогава спрях да нося бельо.

  Същият ден, открих, че започвах тихо да плача, почти всеки път, когато остана сам.Или по-скоро гъсти сълзливи струи се стичаха по лицето ми. Не бях тъжен, нито обезпокоен, дори ми бе писнало да съм суициден.Предписаха ми покой и всичките хапчета.Уви едното изключваше другото.

  Момента, в които лежах, болезнено молещ за сън, или по-скоро поне една от  отровите, които бях втрил в мозъка си да ме остави за да поспя. Дихидратацията бе стигнала болезненият си етап.Усещах как кожата ми се впива около вените, мускулните и нервните окончания. Главичката на пенисът ми бе станала алена от злобното търкане и стимулация на което бе подложена.Молех да се спя и повече да не подлитам към този миг.

Не се оплаквам.