Wednesday, April 8, 2015

Lucid

  Терминала.С всичките си остри ръбове и объркани пътеки. Не фамозният столичен бар, в които се събират всичките ми бивши, а онзи-с безброите хора, врати и възможности.Таблото за заминаващи не спира да брои оставащи мигове да хилядите рискове, които никога няма да предприема. Имена на места, които  няма да видя, не спират да облъчват лицето ми. Фокусирам се върху единственото успокояващата светлина на шибаната точка и грозното ''ВИЕ СТЕ ТУК, ТУК ЩЕ СИ ОСТАНЕТЕ И УМРЕТЕ, ГОВНА''
Фикцията за потенциалните реалности умира като изтръгнат с кука фетус. Когато напуснат топлата утроба на болният ум, се задушава, неподготвен за опушеният въздух на реалността.
 
 Навлизането в пространството на ''сега''-то ме кара да се чувствам стар и износен.Сигурно е плаващият из между лавиците  прах, или мухълът по  стотиците книги, които ще изгният преди да ги докосна или от ръждата на спомените, която прояжда всяко ъгълче и пролука.Или просто съм уморен.

 -Дразниш ме, защото дори самите думи, стават непроизносимо шибани и недостатъчни, когато се опитвам да те опиша.-Гледах я от часове, и се опитвах да произведа сносна реплика, за вида й, дори се опитах да преведе нещо на Уиаилд, но без успех. Може да е от хормоните, но ми се струваше, че краката й, отказваха да бъдат част от познатите на човечеството измерения, бяха константна, без да свършват, а началото им се поставяше от тъмен лак, покриващ курвенските токчетата, които се превръщаха в черна дупка за мъжкият разум.

 Единственият отговор, които получих бе тихото и обещаващо хрускане на ципа, които държеше роклята на белите й рамена. Мекият плат се свлече сам на пода.

  Когато се опита да легне, загуби равновесие и полетя, а клепачите й се разтвориха правопропорционално на ускорението й. Подсмихвам се самодоволно, когато ги спасявах от капана на грохналото на пода легло, не толкова, защото избягвах неловкото пъшкане преди самото чукане, а по-скоро, защото си мисля, че намират за секси да увисват на ръцете ми.А обикновено са с анемични кръстчета, което ми позволява да ги обгръщам с една ръка. Въх-обичам се.

 Стои мирна, стегнато обездвижена в копринените въжета, които не оставят белези.Гърбът й е  покрит с дребни восъчни точици, които започваха да обгарят кожата в миниатюрни червеникави ореоли в орбитата си. Бутафорни белезници, държаха китките й приклещени на кръста.От задника й стърчеше бът плъг с кристален накрайник.Много шайни трето око.

-Ще ти задам въпрос, а отговора ти зависи дали ще изгася фаса в задника ти.-Щеше да й много по-лесно да ми отговори, ако бях извадил гег бола от устата й. -Не мисля, че има смисъл да говоря с теб, или с когото и да било.Няма логика.

- Точно сега ли намери да се спускаш в размисли?Ти си най-алогичното същество, което познавам. Не мисля, че суицидните тенденции и автоагресията, биха могли да те категоризират като такова.Факта, че те има, все още де, е статистическа девиация и алогично стечение на обстоятелствата.Аномалия.-заваляше по-дългите думи с повече гласни, надявам се от алкохола, не от шамарите.

 -Не, виж, каквото и да кажа, преди да влезе в теб се изцежда през завист, съжаление или уви, през най-тясната цедка на отчуждението.Когато видя изражението ти, дори не мога си спомня за какво говорех. Момента, които се опитвах да върна, чрез описанието си ми се струва различен, чужд, като мъгла без бряг, която просто витае и чака вятъра.

-Зацикли. Но пък влизането в мен не е лоша идея, дали ще го вдигнеш скоро?

-Не знам кой съм, нито какъв би трябвало,или пък заслужавам да бъда.Аз съм дете в мъжко легло, и докато си мисля за нещо, искам всичко.

-Не, просто циклиш. Същите ишута, драми и проблеми, които имаш много от преди да те познавам.Скучна мъка Съзнанието ти е ги е дъвкало докато станат инертна, безвкусна влажна субстанция. Не може да се справиш с тях, освен да ги изплюеш, и да се поровиш за някоя по-прясна болка.

-Изнервящо е да виждам колко лесно успяваш да ме дефинираш.Ще те наплюя.

-Може ли в устата?

 Пуснах глезите й китките й обърнах я и я поставих до лицето си. Обичах да усещам как издишаше в устата ми. Последните месеци получавах панически атаки от собственият си пулс. Тласъците на сърцето ми са като метроном, които не спира да тананика ''тук съм...тук съм....тук съм'' в пълната тъмнина на кухото ми тяло, а устните й помагаха.

 Имаше ужасният навик да понижава гласът си с цяла октава, когато интимничеше и звучеше, като анимационен герой.

-Виж, всичко, което изпитваш е нормално. И ще мине.-опита се да ме милва, но не знаеше къде, трудно й бе де описва контурите на лицето ми, защото го нямаше.

Осъзнавам, че не разбирам сюжета на живота си вече. Мислех си, че мога да следя историята, но се будя в пасажи, които дори не познавам, от друг жанр. Връщам се и препрочитам глави, които пропусках за да стигна до кулминацията.

Те всички са там, напълно случайни, но ярки и сложни, като мен. Притежават амбиции, грижи и лудости.Имат своята, епична история, която тихо се гради около мен, като мравуняк, които се простира дълбоко в рохката пръст, а дългите му тунели водят до хиляди други животи, за чието съществуване няма да подозирам. В които мога да се появя само веднъж, като фон, наливащ си кафе, като размазано петно в трафика, като осветен прозорец по изгрев.

-Може ли за момент, моля, просто да полежим и да не говорим за реалността?

- Не, защото аз съм истинска, и не съм тук.

Това е само лош сън, а аз бълнувам целият си живот.
Сигурно, скоро ще се събудя, и ще ми липсва, тя-не живота.