Wednesday, November 18, 2015

Няма секс

Кафявите ми очи, които безсрамно рекламирам като зелени в Тиндър, горят с концентрация на всички анти-психотици под слънцето и съхнат, докато изследвам в детайл всяка гънка по тъмният бял таван, виснал над леглото ми. Мислех, че в страна с вечно лято, палми, пищни мургави бременни тинейджърки и хашиш като захарен памук, таваните ще са по-интересни.

Дълбоки въздишки, марокански ром (по-скоро черен от колкото кафяв, и по-скоро евтин от колкото екзотичен) , кисел дим.
Лигав инди рок с гаражна акустика- едно последните неща, които не са попили от болезнената ми апатия.  Няма ми го очилата с дебела рамка, брадата( лицева алопеция, брат) и Загорка Ретро за да се навра в скъсаният чорапогащник на всяка ''изстинка'' мацка от ''Петък'' до ''Терминала'', дори и тези ми ти леко тегавите от ''Лорката'' или където ходят децата в днешно време. Това хипстарията и графоманското самообичане са заразни, ей.

Колко време ли прекарва средностатистическият човек, смучеш кетчуп директно от бутилката, оцъклен във вечността на поредната си безсънна нощ , чудейки се- това ли е то всичко?
Тайно се надявам някоя вечер отговора да е нещо различно от- ''ми, по-скоро да.''

Като дете неволно се навлякох на погребение.Бях на не повече от десет в едно от онези излишни лета на заточение в подбалканските региони на страната. Из между китни купчини от тор и вдъхновяващ полъх на прясно нанесен слой вар по ронещите се тухли на схлупените бараки, се влачеше траурна процесията. Приканваше опечалените  в храма с твърда погача, бонбони тип захарно топче с неопределен цвят, ронено жито и кисело вино.Капките захар и слюнка бързо засъхваха по ръцете и лицето ми, докато се тътрех след почернени старици и почерпените им старци, които цъкаха в ритъм, подир каруцата. Маршът на метрономите от мърша.

Не си спомням какво съм видял или чул в съборетината, която минаваше за селска църква, но излязох от нея осъзнал, че всичко свършва и умира някога. Още по-важното, аз щях да умра. Не можах да спя със седмици, събуждах се плачейки. Често сънувах господ, also known as прибирача на хора. Бях обсебен от идеята за смъртта, нейната неизбежност и факта, че в крайна сметка, губиш всичко, което си имал и на което държиш, най-вече себе си. Имах много загрижени родители, които не спираха да настояват ,обаче, че децата не можели да умрат, защото техният живот не е започнал , та нямало как да свърши. Иисус не взимал при себе си деца, които не са вкусили живота . Очевидно бабите на недохранените и/или спинозни негърчета са пропуснали да им го споделят.

Oт тогава все си  стоя и чакам живота да започне. Напоследък дори се дебна, че умишлено търся съвършенство и романтика, в най-дребните детайли, че  да не пропусна мига- идеално поднесеното ми питие от ухилена пищна цветнокожа; болезненият слънчев загар около носа ми, който прихванах от топлите отблясъци в прозорците на стара яхта(заклевам се това не го крадох от Паулу Куельо) или усещането за първи път да се изправя на сърф, макар за секунди преди да ме срине вълна. На човек му се ще да изпадне в диабетна кома  от  клишираната ми близгавост.

Преди си въобразявах, че ще има огромен момент, начален старт, спазъм или конвулс на всеки мускул, който да те събуди за началото на истинското ти бъдене. Ритник в главата и плюене в дланите. Стартовата точка все се мести. обаче.Беше първият учебен ден(не ме искаха в детската градина) После-когато спряха да ме бият в училище и започнаха да ме сритват в елитната гимназия; или когато правих секс за първи път;или когато правих наистина секс за първи път, Въобразих си, че е когато влязох в лудницата, после-когато излязох. Влюбих се и това беше! Пак се влюбих и те това ще е. Сега пак съм влюбен и това ще да е, май?

Преди няколко месеца, обясних на едно момиче, че е всичко, което някога бих могъл или съм искал от живота събрано в една много малка и обидно за човечеството идеална обвивка. Този път дори го мислех наистина, бях обеден в твърдението си. Ако не се бе изправила да ме целуне точно там и тогава, щях да коленича в полата й. Дали тя бе големият хармоничен взрив в малката ми вселена с разстроени полярности? Няма как да знам, не ще и да узная.


Истината уви,  е че живота ми, практически е започнал,дори съм го преполовил ,но като повечето, най-вече-Вашият, е лишен от смисъл, забележими събития, цел, а напоследък от анални ласки (лигава пача). Просто учтиво си очаквам неговият край. Логично и първосигнално-тази мисъл ме влудява, та от там и неспирните опити на  да начертая бяла линия, която да надскоча.

Постоянно облъчван съм от хора, които искат да ми продадат нещо, било то  вибрираща дамска превръзка(попива и задоволява) или възможността да придам на живота си напълно различен стил, само с чифт мокасини. Озъбени кукли ми казват, че трябва да съм весели и издръжлив, лъчезарен и доволен от привилегията на развитият свят.

Но трябва да си признаем, че реалността е предимно скръб и загуба. Живеещият  хубавият живот не е претръпнал към тъгата, упоен от всичкото псевдо щастие в шумолещи опаковки. Напротив, той използва ''тегавото'' за да се развива.

Меланхоличен съм и не ме срам, много често унил, тъжен и умислен.От както се познавам. Сега много.Най-вече от когато оставих всички други, заради нея, а после и нея. Най-вече нея.

Закърнели думи-табу, може би с незаслужена лоша слава. Събирателни наричания за притъпеният от разум гняв и осъзнаване че светът свърша с тъга; че е трудно да намериш вътрешен покой, че е почти невъзможно да имаш кариера, която те възнаграждава емоционално и финансово, че много добри хора страдат.

Изключвам въображението си, за да не съжалявам.

-Не смея да си призная, но още съм влюбен в нея.

-Това е само от километрите.